Ран Босилек
Куку и Мяу
Баба Кукумявка на слънчице поспала, на месечника попрела. Хем преде, хем немирните си внучета Куку и Мяу наглежда. Те уж седят на клончето до нея, ала очите им все в гъсталака насреща.
Месечко ги гледа и се усмихва дяволито.
— Бабо, защо се смее дядо Месечко? — пита Мяу.
— Защо питаш, бе глупчо? — обажда се Куку. — Нали знаеш от приказката. Още му е сладко. Цяло гърне с мед изгълтал, когато бил малък. Хем с шепи лапал…
— Аха, сещам се — прекъсва го Мяу. — Лапал той, ала киселичко му излязло. Издебнала го майка му. Пернала го по страната. Той се хванал за лицето и — беж да го няма. Избягал в гората. Затуй и досега му е измацано лицето. Той трябва да плаче, а не да се смее!
— Защо ще плаче? Туй не си ти. От най-малко нещо замяукваш!
Мяу замълча. После изведнъж попита:
— Бабо, ами кой покачил Месечка на небето? Той нали няма крила?
Баба Кукумявка понатикна хурката в коланя на престилката си и рече:
— Като избягал Месечко в гората, скрил се в една хралупа. Страх го било да го не намери майка му. Там живяла на мойта баба баба й.
Той й се примолил и тя го отнесла през нощта иа небето. Като летели, от ръцете и лицето на Месечка се стичали капки мед. Тези капчици станали звездици. Те и сега светят на небето.
— Че на твойта баба баба й защо не останала при Месечка? — попита Куку. — Сега щяхме да й ходим на гости.
— Защото там няма мишчета и комар чета. Тя се върнала пак в хралупата. Но там било изцапано с мед. На мойта баба баба й близнала малко от меда и се превърнала на орел. Дотогава нямало орли на земята. Такай се отплатил Месечко. Казват, че и досега стояла тая хралупа и медът никога не засъхвал в нея. Която кукумявка близне от тоя мед, става тоз час орел.
— Бабо, пусни ни да идем в гората! — рече Мяу. — Може да намерим хралупата!
— Тъй се намирало то! Само послушни кукумявчета могат да станат орли!
— Пусни ни, бабо — замоли се Куку. — И ние ще слушаме. Не ни се седи вече тука!
— Не може. Къде ще ви търся после из гората!
— Бабо, падна ми пантофката! Ще сляза да я взема.
— Ах, и мойта! Докато ги види баба Кукумявка, Куку и Мяу скочиха от дървото и се изгубиха из гората. Като вървяха какво вървяха, Мяу дръпна Кука и пошепна:
— Куко, стой!
— Какво има? — попита Куку.
— Нещо шава в трънака.
— Лисица! Да бягаме!
— Чакай! Не е лисица. Мишка! Дръж, Куко, за опашката!
Куку се хвърли. Хвана мишката за опашката. Тя го повлече из трънака. Хвърли се и Мяу на помощ.
Мяу дърпа Кука. Куку дърпа мишата опашка. Мишката ги влачи и двамата. Най-после мишката се намъква в една дупка. Но и Куку, и Мяу държат здраво опашката.
Мишката тегли навътре, те навън, тя навътре, те навън. Най-после опашката се скъсва и юнаците падат по гърба си.
Мишката изпищя, но после подаде глава из дупката и рече:
— Дайте ми опашката!
— Защо ти е скъсана опашка? — каза Мяу. — Ще си я хруснем с Кука.
— Аз ще си я залепя с мед — рече мишката. — Дайте ми я!
— С мед ли? — викна Куку. — Заведи ни при меда, ще ти дадем опашката!
Мишката ги заведе при една хралупа. Там имаше див мед. Мишката бе прогризала една дупчица, запушвайте я с восък и често ходеше да по-хапва мед, без да сърди пчелите. Тя отпуши дупчицата и медът потече.
— Ето ви меда — каза мишката. — Дайте ми сега опашката!
Тя сграби опашката, па избяга в гъсталака.
— Ближи сега, братко, да ближем! — рече Куку. — Това ще да е Месечковият мед.
— Нека види баба, че и ние можем да станем орли! — викна Мяу.
Близаха, близаха, но все кукумявчета си оставаха.
— Да се облеем цели! — каза Куку.
Те се подложиха под дупката и медът се за-стича по тях. По едно време облещиха очи.
— Мяу, приличаш на удавена мишка!
— Ти на плъх!
— Как ще се върнем?
— Ти каза да се облеем.
— Ти си глупчо!
— Сега ще видим кой е глупчо!
Мяу удари Кука и поиска да хвръкне. Но крилата му бяха залепнали. Куку го блъсна и той падна на земята. Сухи листа полепнаха по перата му. Мяу стана, пъхна се между краката на Кука и го търкулна в шумака. Така битката продължи дълго.
Най-после двете кукумявчета се спогледаха и изкрещяха от радост:
— Гледай, гледай, Куко! Ти си цял орел! Какви дълги жълти пера поникнали по тебе!
— И по тебе, Мяу! И ти си орел! Напред сега! Нека види баба!
Като попреде какво попреде, баба Кукумявка слезе от дървото и почна да вика немирните си внучета:
— Куку, Мяу! Прибирайте се! Стига играхте! Куку, Мяу!
Ала никой не се обади.
— Ах, вие играчи такива! Нека се върнете, ще ви дам да разберете!
Баба Кукумявка седна до хралупатото дърво. Тя попреде, попреде, па задряма. През туй време се зададоха Куку и Мяу. Вървяха и пееха: