— Като че ли ме биеш — каза Кит Рандъм. — Адски си добър на топчета, Ханк.
— От години не съм играл. — Г-н Тийс неспокойно погледна към глезена на жена си. Вените й бяха като струйки светлосиньо мастило. Приличаха на картата на Илинойс Тук беше река Плат, там — Мисисипи. Успя да ги проследи нагоре чак до Рок Айланд, преди съпругата му да попита:
— Не е ли малко странно да играеш на топчета?
— Странно ли? — Г-н Тийс изтупа праха от дрехите си. — Та аз спечелих!
— Какво ще правиш с тия топчета?
— Не е въпросът какво ще правя с тях, важна е победата.
Г-жа Тийс ги изгледа така, сякаш бяха отровни гъби.
— Благодаря ти, че поигра с Хенри.
— Винаги на услугите ти, Клара, винаги — отвърна Кит Рандъм.
— Ще ти оставя топчетата. — Хенри припряно й ги подаде. — У нас няма място за тях.
— Искам да окосиш тревата — каза г-жа Тийс.
Двамата пресякоха улицата. Той се опитваше да не гледа към нея, а тя се мъчеше да не изостава, защото г-н Тийс вървеше по-бързо. Г-жа Тийс ускори крачка, той също, докато накрая едва не се втурнаха към стъпалата пред верандата. Той пръв дотича до вратата, тя го следваше по петите. Разнесе се такова затръшване, че птиците в радиус от три къщи уплашено изхвърчаха от гнездата си.
Следващият инцидент се случи точно един час по-късно. Г-н Тийс косеше моравата, забил поглед в косачката и във всяко от стоте цветчета детелина, всички с главички, малки като на г-жа Тийс. Той бясно косеше на изток, запад, север, юг, потеше се и бършеше чело, когато г-жа Тийс извика:
— Да не забравиш и отбивката! А там по средата си пропуснал една ивица. Внимавай с оня камък, ще счупиш косачката!
Точно в два часа пред къщата на г-ца Кит Рандъм спряха два камиона и двама работници започнаха да изкарват пръстта от моравата. До четири вече бяха залели целия двор с плътен пласт цимент.
В пет часа камионите потеглиха и откараха със себе си моравата на г-ца Кит Рандъм. В този момент тя махна с ръка на г-н Тийс.
— Предполагам, че поне няколко години няма да се налага да косим тази морава! — засмя се тя.
Г-н Тийс понечи също да се засмее, но усети, че някой се крие в сумрака зад мрежата на вратата. Той се скри вътре. Този път от затръшването от парапета на верандата паднаха две саксии със здравец.
— Ама колко е нагла тази жена!
— Прави го нарочно.
— Опитва се да ни изкара мъчителки. Заля моравата си с цимент. Дава разни идеи на г-н Тийс. Е, ние няма да циментираме нашата морава и той ще я коси всяка седмица, иначе да не се казвам Клара Муун Тийс!
Наведени над плетките си, трите жени презрително изсумтяха.
— Прилича ми на някаква интрига — каза г-жа Коулс — Само вижте задния й двор, истинска джунгла, нищо не си е на мястото.
— Разкажи ни пак как играли на топчета, Клара.
— Мили Боже. Той беше на колене и двамата се смееха. Аз… тихо. Чухте ли нещо?
Бе по залез-слънце, точно след вечеря, и трите жени седяха на верандата на г-жа Коулс.
— Оная кукувица пак е в задния си двор и се смее.
— На люлката ли се люлее?
— Слушайте. Шт!
— Не съм го правил от години! — засмя се мъжки глас. — Винаги съм искал, но хората те мислят за луд! Хей!
— Кой е там? — извика г-жа Коулс.
Трите жени притиснаха ръце към разтуптените си сърца и се втурнаха към другия край на верандата като изпаднали в паника туристки на потъващ кораб.
— Хооп! — извика Кит Рандъм и залюля люлката.
И сред зелените листа в здрача на задния й двор се смееше мъж, който се залюляваше нагоре, после се спускаше и отново се издигаше в другата посока.
— Този глас не ти ли звучи малко като на твоя господин Коулс? — зачуди се една от жените.
— Кой го измисли?
— Уф, Фани.
— Кой го измисли?
— Уф, заспивай, Фани — каза г-н Коулс в леглото. В стаята беше топло и тъмно. Тя седеше като огромна топка сладолед и яростно гледаше в мрачната спалня. Бе единайсет часът.
— Трябва да я изхвърлят от града.
— Уф, за Бога. — Той удари по възглавницата си. — Просто се люлеех, не съм се люлял от години. Адски голяма люлка, точно колкото да издържи мъж. Нали ме остави да измия съдовете, за да можеш да идеш да си бъбриш с онези кокошки, та когато отидох да изхвърля боклука, тя се люлееше на люлката и аз й казах, че ми изглежда чудесно, а тя ме попита дали не искам да опитам. За Бога, просто се бях качил да се полюлея малко.
— И кукуригаше като видиотен петел.
— Не кукуригах, по дяволите, а се смеех. Не съм я щипал по задника, нали? — Той отупа възглавницата си още два пъти и се обърна на другата страна.