През тези часове хората припадаха от горещина и недостиг на кислород. По ръцете им се издуваха мехури от изгорено, защото дървените дръжки на секирите и лопатите, казаните и ведрата пареха също толкова безмилостно, колкото желязото. През тези часове хората прехвърлиха толкова пръст и камъни, колкото би им стигнало да направят ново село, стига да имаха място за него. Отсякоха и отместиха толкова дънери, колкото би им стигнало за всички две зими подред без да пестят. Изтощиха се сякаш за месеци напред, но не почувстваха, не осъзнаха умората чак докато изведнъж не стана ясно, че са победили. Пожарът заобикаляше селото, беше отстъпил.
Но отстъпил не само тук. Отряди мобилизирани огнеборци, прехвърлени по билото с орнитоптери на други Координатори, гонеха чудовището към каменните сипеи, където щеше да умре. Товарни планери тежко изсипваха вода и пяна, отсичайки пътя на рижия звяр към незасегнати участъци на гората. Това се виждаше през маранята и пепелта. За това каза самият Координатор, който поддържаше връзка със събратята си.
Хората едва изпълзяваха на по-малко напечена земя и се тръшнаха върху нея. Всички ги мъчеше жажда, но повечето не можеха да пият, а лочеха от панички. Част от жените Координаторът бе отделил и накарал да почиват, сега те превързваха с лой и билки обгорените си мъже, братя, бащи и синове, пояха ги с мътеница, прикривайки съдинките с кърпи, за да не падат в бялото мляко сива и черна пепел.
Човекът със сивото наметало остана на крака, но дори неговата прочута издръжливост бе на привършване, защото си позволи да се облегне върху останките на стобора. Кръстоса ръце на гърдите си. Преди това прошепна нещо на змийската главица на комуникатора, обгърнал с охлювена черупка едното му ухо и протегнал тънка шийка към устните му. Болезнено-синята искрица на апаратчето стана мъждиво червена, сякаш в избилите изпод кърпата дълги коси на Координатора се беше загнездило въгленче. Кичурите висяха мръсни, сплъстени, лицето беше изцапано със сажди като на всички други мъже, жени и деца.
Даже когато хората си поеха дъх, все още безсилни да се зарадват на победата, те не понечиха да приближат спасителя си. Само му се покланяха отдалеч, притискайки длани към сърцата, сваляха рунтави пропърлени калпаци. Той им отвръщаше с учтиво кимване. Попита ги имат ли нужда от лечителските му услуги, но жените, шепнешком благославяйки го, отвърнаха отрицателно. И само един възрастен мъж от огнеборците дръзна да дойде до Координатора.
— Грях е след всичко това да се пали, но… — рече той.
Координаторът едва-едва се усмихна, а може би просто размърда устни. Извади от пазвата си торбичка и я подаде на селянина.
— Тютюн, нали? — уточни онзи, душейки кесията.
— И то добър — потвърди Координаторът.
Мъжът ловко сви цигарка, затъкна я в потъмняло дървено чибуче и върна торбичката на притежателя й. Щракна с огнивото, обви се с облаче синкав дим. Имаше сиви провиснали мустаци и се подпираше на двуглава остра брадва. Набръчканото му лице изрази задоволство от пушенето.
— Скоро ще си тръгнеш, нали? — попита той Координатора.
— След малко. Ако се кача веднага в орнитоптера, само ще разбия машината.
Селянинът се намести по-удобно на съборено от оградата чуканче.
— Знаеш ли — каза той, — иска ми се преди това да ти споделя нещо. Една стара приказка.
— Нямам нищо против — учтиво отвърна Координаторът. — Стига да не е много дълга.
Селянинът сякаш не обърна внимание на забележката.
— Хората са като птиците — заяви той. — Едни се раждат кротки като гугутки, други са петли, все гледат да се перчат. Трети са кокошки или патици — по цял ден шетат, човъркат, сноват. Има хора-лястовици, като нас, дето плетем къщите си и ги мажем с глина… Аз не съм тукашен, да знаеш. Преселих се насам преди години. Живеех край морето на запад… Та всяка птица, значи, можеш я оприличи с човек. Или обратното. Все тая. И съм чувал за една птица, имало я преди Войната, както и много други, дето вече ги няма. Кукувица й викали. Тази птица снасяла яйцата си в чужди гнезда. И когато се излюпи, кукувичето убива останалите пилета, избутва ги вън от гнездото. Прави това, защото е по-едро и му трябва повече храна. Само така може да оцелее… Има ли, според теб, хора като кукувицата? — Селянинът внезапно прекъсна разказа си и се втренчи тежко в Координатора.
— Трябва да потеглям — каза човекът в сиво. — Вече си починах.
Селянинът го хвана за ръкава:
— Почакай още малко. Приказвах ти за кукувиците. За това, че снасят яйцата си в чуждо гнездо.