Координаторът не отвърна. Човъркаше с върха на ботуша си в пръстта.
— Аз казвам, че има — тихо промълви селянинът. Кокалчетата на пръстите му върху дръжката на секирата бяха побелели.
Координаторът мълчеше.
Селянинът се изправи и застана пред него. Мъжът в сиво вдигна лице и отвърна на настойчивия взор.
— Ти не ме позна, нали? — прошушна селянинът.
— Напротив — спокойно отвърна Координаторът. — Познах те. Въпреки че не би трябвало.
Преди
Топъл пролетен ветрец клатушкаше върбовите клонки, току покрити с мънички още зелено-златисти листенца. Играеше си с кандилото на пресния гроб, усукваше наоколо тънкия аромат от восъчната свещичка. Бащата, вече вдовец — никога нямаше да свикне с тази дума, отхвърляше я, пъдеше я като упорита грозна муха, — продължаваше да стърчи гологлав, втренчен в буците пръст, покрили две скъпи му същества наведнъж. Опитваше се да забрави поне за миг момчето, което кротко си играеше с клечки зад гърба му. Храненичето. Намереничето. Тъкмо беше свикнал да мисли за него като за свой собствен син.
Детето в момента не му досаждаше, не го дърпаше, не искаше внимание. И все пак го чуваше да си мърморка нещо, шаваше, пораждайки тихо шумолене.
Бащата гледаше гроба. Тази яма я запълниха преди час, после хората се разотидоха — ранна пролет е, всеки има много работа. Ямата на скръбта не можеше да се запълни. Той седеше на дъното на тази яма, неспособен да се изкатери по стръмните й студени и влажни стени. Чувстваше ударите на сърцето си в ушите. Нажалено сърце. Смутено сърце. Сърце, изпълнено с мъка и ярост догоре, до ръбовете на бездънния трап на нещастието.
Накрая се раздвижи, нозете му бяха изтръпнали и се обърна. Погледна отгоре надолу към момчето. А то вдигна главица и с грейнало личице му показа сплетена от клечките кукла. Възрастен трудно би измайсторил такава. Да не повярваш, че едва е навършило три годинки това хлапе. Нито по акъла му, нито по ръста му не личи.
— Виж, тате! Това си ти! — изчурулика щастливо детето. И веднага пак потъна в заниманието си, стана сериозно, вглъбено, равнодушно към всичко останало — към гробището, към смъртта, към всичко, което не го засягаше пряко. Куклата му бе станала неинтересна, затова момчето я преправяше с чевръсти и умни пръстчета.
Вдовецът втренчено наблюдаваше хлапето. През челото му легна бръчка — една от многото, които щяха да се появят през следващите години. Подръпна черен провиснал мустак, после плавно приклекна, успокои треперенето в ръцете си. Дланта му легна на врата на детето. То за миг се отърка в нея като коте, без да прекъсва ужасно важната си работа. Приемният баща задържа ръка, усещайки свилената коса на момчето и крехките кости на шията.
Въздъхна или изхълца. Задави се с въздуха, който се опита да поеме. След няколко секунди грижливо и предпазливо вдигна детето и го гушна, а то продължи да си сплита върбовите клечки в някаква чудновата конструкция, прилична на птица. Само попита разсеяно, без да поглежда възрастния мъж:
— Ще си ходим ли?
— Да — дрезгаво отвърна вдовецът. — Ще си ходим у дома.
— Добре — делово каза момчето. — Аз гладен. Ще ми сготвиш ли бялата кокошка?
Бащата не отвърна. С решителни широки крачки той напускаше гробището.
— Трябваше да ни повикате по-рано — равно и спокойно промълви Координаторът. Бе пристигнал върху машина, подобна на кон, но събрала чертите на множество полезни домашни животни, а гърбиците й образуваха малка удобна кабина. Зяпачи се насъбраха на мегдана, но не се приближиха на повече от трийсет крачки, стряскаха ги дългите стоманени нокти на ездитната машина.
— Не бях сигурен… — оправда се вдовецът.
— Но вече сте.
Ако това е съчувствие, чудато е, помисли си вдовецът. Не ти го ща.
Гостенинът седеше на пейката в общата стая и хвърляше коси погледи към момчето, което тъкмо редеше на пода от циклени дъски къщичка, използвайки вместо тухлички или дървени кубчета излъскани ашици.
— Да, вече съм сигурен. — Не изпитваше вече гняв. Представяше си, че е като куха кратунка или свирка от глина. Празен и инертен. — Не вярвам, че жена ми е паднала току-така. Станало е нарочно.
Не понечи да обвини пряко. Всъщност, не му се искаше да обвинява. Може би момчето продължаваше да му въздейства и да го обезоръжава — дали чрез феромони в потта, дали чрез тайнствено мозъчно излъчване, а може би с магия, но му беше все едно. Просто съобщи факт. Не повдигна обвинения. Не поиска разплата. Бе твърде съкрушен.
— Беше в осмия месец и караше тежка бременност. При падането й е започнало раждане. Умряла от загуба на кръв.