И двамата чуха плахо изчуруликване на птица. Селянинът пристъпи от крак на крак.
— Съжаляваш ли за нещо… синко?
Координаторът се замисли.
— Не съжалявам за нищо, което съм направил по своя воля. Но ако има нещо да съжалявам, то е… — Отново надникна в очите на някогашния си приемен баща. — То е, че бих предпочел да съм обикновен човек. Само че не ми е такава съдбата. Това е нещо, което не мога да променя. Затова, приемам я и я следвам.
Млъкнаха задълго. После Координаторът по-скоро усети, отколкото видя, че мъжът с дълбоките бръчки и сиви мустаци премята секирата на рамо, ръцете му се разхлабват, кани се да се отдалечи.
— Исках да ти кажа… че ти прощавам — промълви селянинът. — Не мога да го забравя. Но ти прощавам. Такава ти е орисията. Сбогом… сине.
Координаторът с учудване забеляза, че е протегнал ръка подире му, а цялата умора от борбата с пожара внезапно се е върнала и се е насъбрала, свила като змия в някакво кухо място — точно насред гърдите.
По обичай край орнитоптера бяха струпани дарове — вещи, напитки, храна. Координаторът избра само една препечена питка и буца сирене, които пъхна в торбата на колана си. После взе гърне с мед, разреди го с вода и вля кехлибарената течност в жадния зев на органичния двигател на апарата. Обърна се и помаха с ръка на плахо запротестиралите селяни, че ето, нищо не е приел, може ли така, ние от сърце все пак… Той обаче знаеше, че въпреки благодарността и признателността си, те го изпращат с облекчение. Винаги е по-добре бедите да стоят далеч, така че на такива като него да не им се налага да идват на помощ. Координаторът, сякаш отстъпвайки на увещанията, се наведе и взе няколко ситни ябълки, жълти и пъпчиви като мънички тикви.
А после рипна в срамежливо пъстрата гондола, птичата машина тутакси разпери сиви криле, размаха ги и отлетя завинаги.
24 август 2006 — Ромча