Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич
ГЛАВА ПЪРВА
ВЛИЗАНЕТО В МИДУИЧ ЗАБРАНЕНО
Едно от най-щастливите събития в живота на жена ми е, че случайно се е омъжила за човек, роден на 26-и септември. Ако не беше така, ние и двамата щяхме да си бъдем вкъщи, в Мидуич, през нощта на 26-и срещу 27-и с последствия, от които — винаги ще съм благодарен за това — тя беше пощадена.
Понеже беше моят рожден ден и до известна степен защото предния ден бях подписал договор с един американски издател, сутринта на 26-и ние се отправихме към Лондон за малко празненство. Няколко задължителни обаждания, омари и шабли при Уилър — последната екстравагантност на Устинов — лека вечеря, и после обратно в хотела, където Джанет се наслади на банята с това очарование, което чуждите водопроводи винаги предизвикваха у нея.
На следващата сутрин — спокойно отправяне назад към Мидуич. Спиране в Трейн, най-близкият до нас град за пазаруване, за някои покупки; след това по-нататък по главния път, през селото Стоуч, после десен завой по второстепенния път към… но не. Половината път е блокиран от върлина, на която виси бележка: „ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН“ и в заграденото от нея пространство стои полицай, който вдига ръка…
Така че спирам. Полицаят идва до колата и аз виждам познато лице от Трейн.
— Съжалявам, сър, но пъта е затворен.
— Искате да кажете, че трябва да заобиколя по Опли Роуд?
— Май че нема да може, сър. И там е затворено.
— Но…
Зад нас се чува клаксон.
— Мое ли да са дръпнете малко назад влево, сър.
Доста объркан изпълнявам нареждането му, и покрай нас и него минава военен тритонен камион с облечени в светлокафяви дрехи младежи, надвесени над страничните прегради.
— Революция ли има в Мидуич? — питам аз.
— Маневри — казва ми той. — По пъта не мое да са мине.
— Но не и по двата пътя, разбира се? Както знаете, шефе, ние живеем в Мидуич.
— Знам, сър. Но точно сега там не мое да са иде. На ваше место, сър, ш’са върна в Трейн, докато тук са разчисти. Тук не моете да паркирате, щото треба да са свърши работата.
Джанет отваря вратата от своята страна и взема пазарската си чанта.
— Аз ще отида пеша, а ти ще дойдеш, когато отворят пътя — ми казва тя.
Полицаят се двоуми. После понижава глас.
— Кат са има предвид, че живеете там, гос’жа, ша ви кажа, но тва е поверително. Нема смисъл да опитваш, гос’жа. Никой не мое да иде в Мидуич и тва е то.
Ние се вторачваме в него.
— Но защо, боже мой? — пита Джанет.
— Точно тва се мъчат да открият, гос’жа. Сега, ако идете в Ийгъл в Трейн, ша са погрижа да ви съобщат щом са разчисти пъта.
Джанет и аз се споглеждаме.
— Хм — казва тя на полицая, — изглежда много странно, но ако сте съвсем сигурен, че не можем да минем…
— Такъв съм, гос’жа. И даже е заповед. Ша ви кажем, щом са оправи.
Ако някой искаше да протестира, нямаше смисъл това да е пред него. Човекът само си изпълняваше дълга, при това възможно най-дружелюбно.
— Много добре — съгласих се аз. — Името ми е Гейфорд, Ричард Гейфорд. Ща кажа в Ийгъл да приемат съобщението за мен в случай, че не съм там, когато пристигне.
Дръпнах колата още по-назад, докато стигнахме на главния път, и като повярвахме на думите му, че другото шосе към Мидуич също е затворено, обърнахме назад в посоката от която бяхме дошли. Когато стигнахме другата страна на Стоуч, спрях колата встрани пред една порта.
— Това — казах аз, — намирисва много странно. Да минем ли през нивите и да видим какво става?
— И държанието на полицая беше някак особено. Хайде — съгласи се Джанет и отвори своята врата.
Всичко изглеждаше още по-странно заради факта, че в Мидуич обикновено нищо не ставаше.
Джанет и аз бяхме живели в него само малко повече от година и бяхме открили, че това е неговата най-съществена черта. Наистина, ако на входовете му имаше стълбове с червени триъгълници и надписи:
те не биха изглеждали неуместни. И защо точно Мидуич трябваше да бъде избран и предпочетен пред стотици други села за необикновеното събитие на 26-и септември, май ще си остане вечна загадка.
Защото нека разгледаме простата обикновеност на мястото.
Мидуич е разположен на около тринайсет километра на запад-северозапад от Трейн. Главният път западно от Трейн минава през съседните села Стоуч и Опли и от всяко от тях второстепенен път води към Мидуич. Самото село е връх на пътен триъгълник, на който Опли и Стоуч са долните ъгли. Неговият единствен пряк път е алея, която се вие около осем километра и излиза при Хикам, на пет километра на север.