— Е? — попита тя, сложила ръце на кръста. Гривните й, нанизани почти до лактите, проблеснаха като диаманти. — Какво ще кажете?
— Прекрасно! — изсумтя Кайли, отмятайки косите си назад. Хотспорн забеляза, че Плъхът носи обеци на ушите си. Не будеше съмнения, че тези обеци — както и осеяното с метал кожено облекло — скоро щяха да са на мода сред златната младеж в Турн и в цяло Гесо.
— Твой ред е, Фалка — каза Мистле. — Какво ще искаш да ти изрисува?
Фалка докосна бедрото й, наведе се и се вгледа в татуировката. Отблизо, Мистле нежно разроши пепелявите й коси. Фалка се разкикоти и без никакви церемонии започна да се съблича.
— Искам същата роза — отговори тя. — На същото място, като при теб, любима.
— Ама че мишки има при тебе, Висогота. — Цири прекъсна разказа, гледайки към пода, където в кръга от падащата от газеничето светлина се разиграваше истински миши турнир. Можеше само да се предполага какво става извън кръга, в тъмнината. — Няма да е лошо да се сдобиеш с котка. Или, още по-добре — с две.
— Гризачите — изкашля се отшелникът — се стремят към топлината, защото наближава зимата. А котарак имах, но изчезна, горкичкият.
— Сигурно го е изяла някоя лисица или златка.
— Не си виждала котарака ми, Цири. Ако го е изяло нещо, не е било по-малко от дракон.
— Такъв ли е бил? Е, жалко. Той не би позволил на тези мишки да ми лазят по леглото. Жалко.
— Жалко. Но аз мисля, че ще се върне. Котките винаги се връщат.
— Ще хвърля дърва в огъня. Студено е.
— Студено е. Нощите сега са адски студени… А още не е дори средата на октомври… Продължавай, Цири.
Цири седя неподвижно известно време, вторачила се в огнището. Огънят оживя, запращя, затрещя, хвърли върху обезобразеното лице на девойката златист отблясък и подвижни сенки.
— Разказвай!
Маестро Алмавера я бодеше, а Цири усещаше как сълзите парят крайчетата на очите й. Макар че преди процедурата тя предвидливо се опияни с вино и бял прашец, болката беше непоносима. Тя стискаше зъби, за да не стене, и разбира се, не стенеше, а се правеше, че не обръща внимание на иглата и презира болката. Стараеше се изобщо да не забелязва болката, да участва в разговора, който плъховете водеха с Хотспорн — типът, който се опитваше да се представи за търговец, макар че в действителност — ако не се смята фактът, че живееше за сметка на търговците — нямаше нищо общо с тях.
— Над главите ви са се струпали черни облаци — говореше Хотспорн, като местеше поглед по лицата на Плъховете. — Не стига, че ви преследва префектът от Амарило, не стига, че ви преследват Варнхагенови, барон Касадей…
— И този ли? — намръщи се Гиселхер. — За префекта и Варнхагенови разбирам, но защо някакъв си Касадей се е захванал с нас?
— Увил се вълкът в овча кожа — усмихна се Хотспорн — и започнал да блее жалостиво: „Беее, беее, никой не ме обича, никой не ме разбира, където и да се покажа, ме замерват с камъни и крещят по мене, защо е тази несправедливост?“. Защото, драги ми Плъхове, след произшествието при река Стърчиопашка дъщерята на барон Касадей и до днес е в треска и слабее…
— Аай… — спомни си Гиселхер. — Каретата с четирите пъстри коня. Това тази госпожица ли е?
— Тя е. Сега, както ви казах, боледува, нощем скача с викове, споменава господин Кайли… И особено госпожица Фалка. И брошката, спомен от покойната й майка. Госпожица Фалка е изтръгнала насила тази брошка от роклята й. При това е изрекла разни думи.
— Изобщо не става въпрос за това! — извика Цири откъм масата, възползвайки се от удобния случай, за да не реагира с вик на болката. — Ние проявихме презрение и неуважение към принцесата, като я пуснахме да си ходи, оставяйки я на сухо. Трябваше да се позабавляваме с нея.
— Наистина. — Хотспорн гледаше в голите бедра на Цири. Тя усети това. — Голямо безчестие е, че не сте се позабавлявали. Нищо чудно, че оскърбеният баща Касадей е събрал въоръжен отряд и е обявил награда. Заклел се е публично, че всички вие ще висите надолу с главите от стените на замъка му. Обещал е също, че заради изтръгнатата от роклята на девойката брошка ще съдере кожата на госпожица Фалка. На ленти.
Цири изруга, а Плъховете избухнаха в див смях. Искра кихна и ужасно се осополиви — фостехът бе раздразнил лигавицата й.
— Изобщо не ни интересуват тези преследвания — заяви тя, докато бършеше с шала си устата, носа, брадичката си и масата. — Префектът, баронът, Варнхагенови! Преследват ни, но няма да ни догонят. Ние сме Плъховете! След Велда завихме на три пъти и сега тези глупаци вървят в обратната посока. Докато съобразят каква е работата, ще бъдат прекалено далеч, за да могат да се върнат.