— О, богове!
— С железни зъби! Първо ще изгризе гръдта на майка си. После ръцете. Ще оглозга лицето… Ох, нещо поогладнях…
— Вземи кокала, по него има останало още месо. За възрастните не е полезно да ядат много, защото може да получат запек и — край, ха-ха! Хайде, донеси му още бира, момиче. Е, старче, разкажи ни още за духовете!
— Саовине, милостиви господари, е последната нощ, в която духовете могат да вилнеят. После студът им отнема силите и те се събират в Бездната, под земята, откъдето цяла зима не си показват носа навън. Затова от Саовине до февруари, до празника Имбаелк, е най-доброто време за походи до обитаваните от духове места, за да се търсят там съкровища. Ако например в топло време човек започне да копае в някоя могила, обитавана от вихт, оттам ще изскочи разгневеният вихт и ще изяде копача. А от Саовине до Имбаелк — копай и граби колкото щеш, вихтът спи дълбоко, като стара мечка.
— Говориш глупости, дъртако!
— Истина ви казвам, господарю. Да, да. Вълшебна нощ е тази, Саовине, страшна, но също и най-добра за врачуване и всякакви предсказания. В тази нощ трябва да се гадае и да се врачува по костите, и на ръка да се гледа, и на бял петел, и на лук, и на сирене, и по заешки вътрешности, и на умрял прилеп…
— Пфу!
— Нощта на Саовине, нощ на страх и духове… По-добре да си стоите по къщите. Цялото семейство… Край огъня…
— Цялото семейство, казваш? — повтори Киприан Фрип, хищно озъбвайки се на приятелите си. — Цялото семейство, чувате ли? Заедно с оная, дето вече цяла седмица хитро се крие от нас сред тръстиките!
— Жената на ковача! — веднага се досети Юз Яновиц. — Златокосата красавица! Умна глава си, Фрип! Днес може да се прибере в колибата! Е, момчета? Да нападнем ли къщата на ковача?
— Уха, готов съм още сега. — Деде Варгас се протегна. — Направо я виждам, жената на ковача, как върви през селото, гърдите й подскачат, върти задниче… Трябваше още тогава да я вземем, не да слушаме Дакре Силифант, глупавия педант… Но тази нощ Силифант го няма тук, а жената на ковача си е вкъщи! Чака!
— Вече заклахме кмета на тая дупка — намръщи се Риспат. — Видяхме сметката на оня, дето му се притече на помощ. Какво, мъртъвците не ни ли стигат? Ковачът и синът му са мъже като дъбове. Няма да им вземеш страха. Трябва да ги…
— Осакатим — спокойно довърши Фрип. — Само ще ги осакатим, нищо повече. Допийте си бирата, да ставаме, и в селото. Ще си устроим едно Саовине! Ще си облечем кожусите с козината навън, ще започнем да ревем и да ръмжим, селяците ще си помислят, че са дошли или дяволи, или вихти.
— А жената на ковача тук ли ще я доведем или ще се позабавляваме по нашенски, по гемерски, пред очите на семейството?
— Едното не изключва другото. — Фрип младши погледна през прозореца в нощта. — Ама каква виелица започна, мамка му! Чак тополите навежда!
— О, хо, хо! — въздъхна над халбата си старецът. — Това не е вятър, милостиви господа, не е виелица! Летят магьоснички — едни на метли, други в хавани, и с метли си замитат следите. Не се знае кога някоя такава ще пресече пътя на човек в гората или ще му скочи изотзад, не се знае кога ще го нападне! А зъбите й — ей такива!
— Ходи да плашиш децата с магьоснички, старче!
— Друго ще говорите, господа, ако закъсате! Защото ще ви кажа още, че най-страшните вещици са графините и княгините, хо-хо, а те не летят нито на метли, нито на ръжени, нито в хавани! Те яздят черните си котараци!
— Хе, хе, хе, хе!
— Истина ви казвам! Защото в Саовине, в тази единствена нощ в годината, котките на вещиците се превръщат в черни като смола кобили. И лошо се пише на онзи, който в такава тъмна нощ чуе тропота на копитата и види вещица на черна кобила. Който се срещне с нея, от смъртта няма да избяга. Вещицата ще го завърти, както виелицата завърта листата, и ще го отнесе от тоя свят!
— Като се върнем, ще довършиш. Измисли нещо по-хубаво и си приготви гайдата. Като се върнем ще има пиршество! Ще танцуваме и ще се забавляваме с жената на ковача… Какво има, Риспат?