— Войната, страхът, смъртта и кръвта — Върховната жрица прониза двете момичета с поглед — развалят характера, а за някои са необичайно силен афродизиак. Сега още не знаете, а и няма как да знаете, как ще ви подействат на вас. Бъдете внимателни. А в краен случай, когато няма какво друго да се направи, използвайте предпазни средства. Ако въпреки това някоя от вас забременее, стойте далеч от знахари и селски баби! Потърсете храм, а най-добре — магьосница!
— Знаем, майко.
— Това е всичко. Сега елате да ви благословя.
Сложи ръце на главите им, прегърна ги и ги целуна. Еурнейд подсмърчаше. Йола Втора, както винаги, се разплака. Въпреки че и нейните очи блестяха по-силно от обичайното, Ненеке изсумтя.
— Без сцени, без сцени — каза тя, на вид рязко и сурово. — Отивате на най-обикновена война. Хората се връщат от войни. Събирайте си багажа и довиждане.
— Довиждане, майко.
Момичетата тръгнаха бързо, без да се обръщат, към храмовата порта, съпроводени с поглед от Върховната жрица Ненеке, магьосницата Трис Мериголд и писарят Яре.
Юношата настойчиво се изкашля, за да привлече вниманието към себе си.
— Какво има? — наведе се към него Ненеке.
— Ти им разреши? — възкликна Яре с горчивина. — На тях, момичетата, им разреши да се запишат! А аз? Защо аз да не мога? Нима трябва да стоя зад тези стени и да се занимавам с изсъхнали пергаменти? Аз не съм сакат или страхливец! Какъв позор — да стоя в храма, когато дори момичетата…
— Тези момичета — прекъсна го архижрицата — през целия си живот са се обучавали по медицина, лечение и грижа за болни и ранени. Те отиват на война не от патриотични подбуди или от жажда за приключения, а защото там ще има безброй ранени и болни. Ще са затрупани с работа денонощно. Еурнейд и Йола Втора, Мира, Кате, Пруне, Дебора и другите момичета са приносът на храма в тази война. Храмът като част от обществото плаща обществените си дългове. Нашият принос са обучените специалистки. Разбираш ли, Яре? Специалистки! А не пушечно месо!
— Всички се записват в армията! Само страхливците си остават у дома!
— Глупости, Яре — отвърна рязко Трис. — Нищо не си разбрал.
— Искам на война… — Гласът на юношата се разтрепери. — Искам да спася… Цири…
— Вижте го, моля ви се — насмешливо се обади Ненеке. — Странстващият рицар се хвърля да спаси дамата на своето сърце. На бял кон.
Тя млъкна под погледа на магьосничката.
— Стига за това, Яре — погледна тя гневно момчето. — Казах ти, не разрешавам. Връщай се при книгите. Учи се. Твоето бъдеще е науката. Да вървим, Трис. Да не губим време.
На проснатото пред олтара парче плат лежаха костен гребен, евтино пръстенче, книжка с окъсана подвързия и избелял от пране син шал. Над тези предмети се беше навела коленичилата Йола Първа, жрица с пророчески способности.
— Не бързай, Йола — предупреди я застаналата до нея Ненеке. — Концентрирай се. Не ни е нужно мълниеносно пророчество, не ни е нужна загадка, допускаща хиляди решения. Трябва ни картина. Ясна картина. Вземи аурата от тези предмети, те принадлежаха на Цири… Цири се е докосвала до тях. Вземи аурата. Постепенно. Няма защо да бързаме.
Навън бушуваше виелица. Покривът и дворът на храма бързо се покриха със сняг. Беше деветнайсетият ден на ноември. Пълнолуние.
— Готова съм, майко — каза с мелодичен глас Йола Първа.
— Започвай.
— Само минутка. — Трис Мериголд скочи като пружина от пейката и свали от раменете си шубата от чинчила. — Минутка, Ненеке. Искам да вляза заедно с нея в транса.
— Това не е безопасно.
— Знам. Но искам да видя. Със собствените си очи. Длъжна съм… Обичам Цири като моя по-малка сестра. В Каедвен тя ми спаси живота, рискувайки своя собствен… — Гласът на магьосницата изведнъж секна.
— Същата си като Яре — поклати глава Върховната жрица. — Хвърляте се на помощ, на сляпо, безразсъдно, без да знаете къде и защо. Но Яре е наивен юноша, а ти си зряла и умна магьосница. Трябва да знаеш, че със своето включване в транса няма да помогнеш на Цири. А можеш да навредиш на себе си.
— Искам да вляза в транса с Йола — повтори Трис, хапейки устни. — Позволи ми, Ненеке. А и какво рискувам? Епилептичен припадък? Дори и така да е, ти ще ме изкараш от него.
— Рискуваш — изрече бавно Ненеке — да видиш нещо, което не би трябвало да виждаш.
„Хълмът — с ужас си помисли Трис. — Соденският хълм. На който някога умрях. На който ме погребаха и изсякоха името ми на надгробния обелиск. Хълмът и гробът, които някой ден ще си спомнят за мен. Знам това. Вече са ми го предсказвали!“
— Вече реших — каза тя студено и тържествено, изправи се и отметна на гърба си своите разкошни коси. — Да започваме.