Ненеке се отпусна на колене и докосна с чело опрените си една в друга длани.
— Да започваме — каза тихо тя. — Приготви се, Йола. Коленичи до мен, Трис. Хвани Йола за ръката.
Навън беше нощ. Виеше виелица, сипеше се сняг.
На юг, далеч зад планината Амел, в Метана, в местността, наречена Стоезерие, на петстотин мили по права линия от град Еландер и храма на Мелителе, рибарят Госта изведнъж се събуди от кошмар. Той изобщо не можеше да си спомни съдържанието на съня, но странно вълнение не му позволяваше да заспи наново.
Всеки добре владеещ своя занаят рибар знае, че ако иска да хване костур, трябва да е при първия лед.
Неочаквано ранната зима през тази година правеше номера и беше капризна като красива и търсена девойка. Още в началото на ноември, веднага след Саовине, подобно на разбойник, изскачащ из засада, тя пусна първите студове и виелици точно когато никой не ги очакваше, а работа имаше предостатъчно. Още в средата на ноември езерото се покри с тънък, блестящ на слънцето лед, който като че ли се нуждаеше от още съвсем малко, за да издържи човек, но капризната зима изведнъж се отдръпна, върна се есента, заваля дъжд, а топлият южен вятър се отдалечи от брега и разтопи размития от дъждовете лед.
„Дявол да го вземе — учудваха се селяните. — Ще има ли зима, или няма да има?“
Но минаха едва три дни и зимата се върна. Този път се размина без сняг, без виелици, но затова пък студът ги сграбчи като с клещи. Капещите стрехи на покривите за една нощ се покриха с остри като зъби висулки, а сварените неподготвени патици едва не умряха от студ в патешките локви.
Езерата на Мил Трахта въздъхнаха и се покриха с лед.
За по-сигурно Госта изчака още един ден, след това смъкна от тавана кутията с ремъците, която носеше през рамо и в която държеше рибарските си такъми. Натъпка ботушите си хубаво със слама, навлече кожуха, взе секача за лед и чувала и тръгна бързо към езерото.
Знае се, че за костур се ходи при първия лед.
Ледът беше здрав. Вярно, че леко се огъваше под човека, леко поскръцваше, но се държеше. Госта стигна до дълбокото, издълба първата дупка, седна на кутията, извади корда от конски косъм, прикрепена към къс прът от лиственица, закачи една калаена рибка с кукичка и я заметна във водата. Първият костур, дълъг половин лакът, захапа примамката още преди тя да се отпусне и да опъне кордата.
Не беше минал и час, а около дупката вече лежаха повече от петдесет зеленикаво-ивичести риби с кървавочервени плавници. Госта беше наловил повече костури, отколкото му трябваха, но рибарската еуфория не му позволяваше да спре. В края на краищата можеше да раздаде рибата на съседите си.
Тогава чу продължително цвилене и вдигна глава. На брега на езерото стоеше красив черен кон, от ноздрите му излизаше пара. Лицето на ездача в ондатрова шуба беше скрито под шал.
Госта преглътна. Беше късно да бяга. Но той се надяваше, че ездачът няма да се осмели да стъпи с коня върху тънкия лед.
Той продължаваше машинално да подръпва въдицата, на куката се беше закачил поредният костур. Рибарят го измъкна, откачи го и го хвърли на леда. С периферното си зрение видя как конникът скочи от седлото, хвърли поводите върху един храст и тръгна към него, стъпвайки внимателно по хлъзгавия лед. Костурът пляскаше с плавници, мърдаше хрилете си. Госта стана и се наведе към секача за лед: при необходимост можеше да го използва за оръжие.
— Не се бой.
Ездачът беше момиче. Сега, когато беше свалила шала си, той видя лицето й, обезобразено от чудовищен белег. На гърба си носеше меч — над рамото й стърчеше великолепно изработената му дръжка.
— Нищо лошо няма да ти сторя — тихо каза момичето. — Просто искам да попитам за посоката.
„Как ли пък не — помисли си Госта. — Точно така. Сега, през зимата? В студа? Кой пътува съвсем сам? Само разбойниците. Или куриерите.“
— Тази местност ли се нарича Мил Трахта?
— Ами… — измънка той, гледайки в черната вода, която се плискаше в дупката. — Мил Трахта е. Само че ние я наричаме Стоезерие.
— А езерото Тарн Мира? Чувал ли си за него?
— Всички го знаят. — Той погледна изплашено към момичето. — Въпреки че тук го наричаме Бездната. Омагьосаното езеро. Страшната дълбина. Там живеят русалки. А в древните омагьосани руини живеят духове.
Той видя как блеснаха зелените й очи.
— Там има руини? А може би и кула?
— Каква ти кула? — не сдържа усмивката си той. — Камък върху камък, натъркаляни камъни, обрасли с трева. Купчина отломки…
Костурът спря да пляска, само мърдаше с хриле сред шарените си ивичести събратя. Девойката го гледаше замислено.
— Смърт върху леда — каза тя най-накрая. — В нея има нещо очарователно.