Риенс енергично раздвижваше ръцете си, духаше замръзналите си пръсти. Студът хапеше врата и гърба му, кръстът го болеше и всяко по-рязко движение му напомняше за тази болка. Вече даже не му се и ругаеше.
Почти три седмици на седлата, в непрекъснато преследване. В пронизващ студ, а последните няколко дни — в пукащ студ.
А Вилгефорц мълчеше.
„Ние също мълчим и се гледаме един други като вълци!“
Риенс разтри ръцете си и си сложи ръкавиците.
„Когато Скелен ме гледа — помисли си той, — той придобива един такъв странен поглед. Нима иска да ме предаде? Нещо много бързо и твърде лесно се съгласи тогава с Вилгефорц… А този отряд, тези престъпници, са му верни, изпълняват заповедите му. Когато хванем момичето, той, без да се съобразява с уговорката, или ще я убие, или ще я отведе при своите заговорници, за да прилага в живота идиотските си идеи за демокрация и граждански права.
А може би Скелен вече се е отказал от заговора? А може би, като роден конформист и нагаждач, в този миг той си мисли, че е най-добре да достави девойката на император Емхир?
Не, Кукумявката ме гледа много странно. Както и цялата му банда. И Кена Селборн…
А Бонхарт? Бонхарт — непредсказуемият садист. Когато говори за Цири, гласът му трепери от ярост. Ако му скимне, той може или да убие девойката, или да я отвлече, за да я прати да се бие на арената. Договор с Вилгефорц ли? Пука му на него за този договор. Още повече сега, когато Вилгефорц…“
Риенс измъкна ксеноглоза от пазвата си.
— Господарю! Чувате ли ме? Аз съм, Риенс…
Приборът мълчеше. На Риенс чак му се прииска да се ядоса.
„Вилгефорц мълчи. Скелен и Бонхарт са сключили договор с него. А след някой и друг ден, щом догоним момичето, може да се окаже, че този договор не струва нищо! И тогава може да усетя ножа в гърлото си. Или да се отправя по пътя към Нилфгард като доказателство за лоялността на Кукумявката.
По дяволите!
Вилгефорц мълчи. Нищо не ме съветва. Не показва пътя. Не разсейва съмненията със своя спокоен, логичен, проникващ в дълбините на душата глас. Мълчи.
Ксеноглозът се е повредил. Може би от студа? А може…
Може би Скелен е прав? Може Вилгефорц наистина да се е захванал с нещо друго и не се интересува нито от нас, нито от нашата съдба?
По дяволите, въобще не ми мина през ума, че това може да се случи. Само ако го предполагах, въобще нямаше да се захвана като последния глупак с тази задача… Щях да отида да убия вещера. Вместо Ширу. Дявол да го вземе! Аз мръзна тук, а Ширу сигурно си седи на топличко…
Като се замисля, самият аз поисках тъкмо на мен да ми възложат Цири, а вещера — на Ширу. Сам си го изпросих.
Тогава, през септември, когато Йенефер ни падна в ръцете.“
Светът, който допреди миг представляваше нереална, мека и лепкава тъмнина, изведнъж придоби твърди повърхности и очертания. Просветля. Стана реален.
Разтърсената от конвулсии Йенефер отвори очи. Тя лежеше върху камъни, сред трупове и опушени дъски, затрупана с остатъци от такелажа на дракара „Алкионе“. Около нея се виждаха крака. Крака, обути в тежки ботуши. Един от краката я беше ритнал и я беше накарал да се освести.
— Ставай, вещице.
Нов удар, от който я заболяха дори корените на зъбите. Тя видя наведеното над нея лице.
— Ставай, казах! На крака! Не ме ли позна?
Тя започна да мига. И го позна. Това беше онзи тип, когото веднъж беше подпалила, докато й бягаше през телепорта. Риенс.
— Ще ти го върна — обеща той. — Ще си разчистим сметките за всичко, курво! Ще ти покажа какво е това болка. С тези ръце и с тези пръсти ще ти покажа.
Тя се напрегна, сви и разтвори пръсти, готова да хвърли срещу него заклинание. И в този миг се сви на кълбо, давейки се, хриптейки и гърчейки се. Риенс се разсмя.
— Не става, а? — чу тя. — В теб не е останало и зрънце Сила! Не можеш да се мериш с Вилгефорц! Той изцеди всичко от теб, до последната капка, като млечна суроватка от извара. Няма да успееш дори…
Той не успя да довърши. Йенефер измъкна кинжала от ножницата, пристегната от вътрешната страна на бедрото й, скочи като котка и мушна наслуки. Но не улучи. Острието само одраска целта, разряза плата на панталоните. Риенс отскочи и се обърна.
В този миг върху нея се посипа град от удари и ритници. Тя започна да вие, когато един тежък ботуш я ритна ниско в корема. Магьосницата се сви и изхриптя. Вдигнаха я от земята, извиха ръцете й зад гърба и тя видя летящия към бузата й юмрук. Светът изведнъж пламна в искри, лицето й направо се взриви от болка. Болезнената вълна се спусна надолу, към корема и слабините, и краката й омекнаха като желе. Тя увисна в придържащите я ръце. Някой я хвана за косата и дръпна главата й назад. Тя получи още един удар. В очите. Отново всичко изчезна и се пръсна в ослепителен блясък.