— Предатели! — извика Дакре, почервенял като череша. Като че ли кръвта всеки момент щеше да плисне от лицето му. — Отстъпници! Подли псета!
— Замълчи. — Кукумявката продължаваше да гледа Кена, а очите му бяха отвратителни, като на птицата от прякора му. — Те избраха своя път, чу ги. Няма защо да се пениш и да пръскаш слюнка. Но ние пак ще се срещнем. Обещавам.
— Може дори да се озовем на един ешафод — без капчица злорадство каза Кена. — Защото вас, Скелен, няма да ви накажат заедно с техни светлости, князете, а с нас, бандитите. Но вие сте прав, няма защо да се пръска слюнка. Ние тръгваме. Със здраве, Бореас. Със здраве, господин Силифант.
Дакре се изплю между ушите на коня си.
— Освен това, което ви разказах — Йоана Селборн гордо вдигна глава и отметна от челото си тъмен кичур коса, — нямам какво друго да добавя, уважаеми трибунал.
Председателят на трибунала я гледаше отвисоко. Лицето му беше непроницаемо. Очите сиви. И добри.
„Какво пък — помисли си Кена, — ще се опитам. Веднъж се мре. Няма да гния в цитаделата и да чакам смъртта. Кукумявката не си хвърля думите на вятъра, дори от гроба е готов да отмъщава…
Току-виж станало! Може и да не забележат. Веднъж се мре!“
Тя притисна ръка към носа си, сякаш го бършеше. Погледна право в очите на председателя на трибунала.
— Стража! — каза той. — Отведете свидетелката Йоана Селборн обратно в…
Той млъкна и се закашля. Изведнъж челото му се изпоти.
— В канцеларията! — завърши той, сумтейки силно. — Да подпише съответните документи. И да се освободи. Този трибунал не се нуждае повече от свидетелката Йоана Селборн.
Кена скришом избърса капките кръв, потекли от носа й. Усмихна се съблазнително и благодари с учтив поклон.
— Дезертираха? — недоверчиво повтори Бонхарт. — Просто така? Решиха и тръгнаха? Скелен? И ти им позволи?
— Ако ни издадат… — започна Риенс, но Кукумявката веднага го прекъсна:
— Няма, защото им е мил животът! А, между другото, какво можех да направя? Когато и Крийл се присъедини към тях, с мен останаха само Берт и Мун, а те бяха четирима…
— Четирима — зловещо се обади Бонхарт — изобщо не са толкова много. Само да стигнем момичето и ще тръгна след тях. Ще нахраня враните с тях. В името на определени принципи.
— Първо да я догоним — обади се Кукумявката, плясвайки сивия си кон с камшика. — Бореас! Търси следите!
Над котловината беше паднала гъста мъгла, но те знаеха, че долу лежи езеро, защото тук, в Мил Трахта, във всяка котловина имаше езеро. А това, към което водеха следите от копитата на враната кобила, несъмнено беше езерото, което търсеха те, онова, което Вилгефорц им беше заповядал да търсят. Онова, което беше описал подробно и чието име им беше казал.
Тарн Мира.
Езерото беше тясно, не по-широко от хвърлей стрела, с формата на леко изкривен полумесец, вмъкнат между високи отвесни склонове, обрасли с черна ела и красиво обсипани с бяла снежна пудра. Склоновете бяха потънали в такава тишина, че чак ушите звънтяха. Замлъкнаха дори гарваните, чието зловещо грачене съпровождаше пътя им от доста дни.
— Това е южният край — каза Бонхарт. — Ако магьосникът не е объркал нещо, вълшебната кула се намира в северния край. Гледай за следи, Бореас. Ако изгубим следите, езерото ще ни отдели от нея.
— Следите са ясни! — извика отдолу Бореас Мун. — И пресни. Водят към езерото!
— Напред! — Скелен удържа дърпащия се от стръмнината сивушко. — Надолу!
Спускаха се внимателно по склона, сдържайки пръхтящите коне. Промъкнаха се през черните, голи, заледени храсталаци, които затваряха достъпа до брега.
Дорестият кон на Бонхарт внимателно стъпи на леда, трошейки стърчащите като от стъклена плоча сухи тръстики. Ледът запука, под копитата се разбягаха в различни посоки дългите линии на пукнатини.
— Назад! — Бонхарт дръпна поводите и върна коня към брега. — Слизайте от конете! Ледът е тънък.
— Само край брега, при тръстиките — прецени Дакре Силифант, удряйки по ледената черупка с тока на обувката си. — Но дори и тук е цал и половина. Ще издържи конете, няма защо да се страхуваме…
Прекъсна го ругатнята на Скелен. Конят му зацвили, приседна на задницата си, краката му се раздалечиха. Скелен го срита с шпорите си, отново изруга, а този път ругатнята му беше придружена от хрущенето на трошащия се лед. Сивушкото заудря с предните си копита, а задните конвулсивно ритаха в дупката, трошейки леда и разбивайки на пяна бликналата отгоре тъмна вода. Кукумявката скочи от седлото, дръпна поводите, но се подхлъзна и падна по гръб, като едва не попадна под копитата на собствения си кон. Двамата гемерийци, също слезли от конете си, му помогнаха да се изправи. Ола Харшейм и Берт Бригден изтеглиха цвилещия кон на брега.