Не, не можеше да се бори с него. Все още не.
Кулата. Можеше да я спаси само кулата. И порталът. Също както на Танед, когато магьосникът Вилгефорц я беше настигнал и протягаше ръка към нея…
Единственото й спасение беше Кулата на лястовицата.
Мъглата се разтвори.
Цири дръпна поводите, усещайки как изведнъж я залива гореща вълна. Тя не вярваше на очите си. На онова, което виждаше пред себе си.
Бонхарт също го видя. И изкрещя тържествуващо.
На края на езерото нямаше кула. Нямаше дори развалини, просто нямаше нищо. Само едва забележим, едва различим хълм, който беше покрит със замръзнала трева и купчина камъни.
— Ето я, твоята кула! — изрева той. — Ето я твоята вълшебна кула! Ето го твоето спасение! Купчина камъни!
Струваше му се, че момичето не чува и не вижда. Тя приближи кобилата до хълма, към каменния насип. Вдигна ръце нагоре, сякаш проклинаше небето за всичко, което е намерила тук.
— Нали ти казвах — крещеше Бонхарт, пришпорвайки дорестия кон, — че си моя! Че ще направя с теб каквото поискам! И никой няма да ми попречи! Нито хора, нито богове, нито дяволи, нито демони! Нито вълшебни кули! Ти си моя, вещерке!
Подковите на дорестия кон зачаткаха по ледената повърхност.
Мъглата изведнъж започна да се вдига на кълба, забушува под поривите на вятъра, появил се неясно откъде. Дорестият кон зацвили и затанцува, оголил зъби. Бонхарт залитна назад и опъна поводите с всичка сила, защото конят направо побесня, мяташе глава, тропаше, пързаляше се по леда.
Между тях и брега, на който стоеше Цири, върху леда танцуваше снежнобял еднорог, изправяше се на задните си крака, заемайки позата, позната от гербовете върху щитовете.
— На мен тия номера не ми минават! — изкрещя ловецът, сдържайки коня си. — С магии няма да ме уплашиш! Ще те догоня, Цирила! И този път ще те убия! Вещерке! Ти си моя!
Мъглата отново започна да се кълби. Закипя, приемайки странни очертания. Те ставаха все по-отчетливи. Ездачи! Кошмарните фигури на призрачните ездачи.
Бонхарт ококори очи.
Върху скелетите на коне седяха скелети на ездачи, облечени в ръждясали ризници и брони, с остатъци от наметала, очукани и потрошени шлемове с биволски рога, с останки от щраусови и паунови пера. Очите на привиденията иззад забралата светеха със синкав пламък. Плющяха разкъсаните знамена.
Начело на демоническата кавалкада летеше въоръжен призрак с корона на черепа и с нагръдник, който се триеше в ръждивата ризница.
Махай се! — разнесе се глас в главата на Бонхарт. — Махай се оттук, смъртни! Тя не е твоя! Тя е наша! Махай се!
Едно не можеше да се отрече на Бонхарт: той беше храбър. Той не се изплаши от призраците. Преодоля страха, не се паникьоса.
Но конят му не беше толкова смел.
Дорестият жребец се изправи на задните си крака, затанцува като балерина, диво зацвили и скочи напред. Ледът се пропука с ужасяващо скърцане под ударите на копитата му, плочите се изправиха отвесно, бликна вода. Жребецът издаде писклив звук, удари с копита по ръба на ледения блок и го счупи. Бонхарт извади крака от стремената и скочи върху леда.
Твърде късно.
Водата се затвори над главата му. В ушите се чу звън, който отекна като в камбанария. Дробовете му щяха всеки момент да се пръснат.
Провървя му. Пляскащите му във водата крака стъпиха върху нещо — най-вероятно върху потъващия към дъното кон. Той се оттласна, изскочи над водата, плюейки и пръхтейки. Хвана се за ръба на твърдата ледена покривка. Без да се поддава на паниката, извади ножа си, заби го в леда и се издърпа навън. Лежеше, дишайки тежко, а от него се стичаше вода.
Езерото, ледът, заснежените склонове, белият блестящ елшак — всичко изведнъж беше залято от неестествена мъртвешка светлина.
Бонхарт с огромно усилие се надигна на колене.
Тъмносиньото небе над хоризонта пламна с ослепителна корона, превърна се в блестящ купол, от който изведнъж израснаха огнени стълбове и спирали, спуснаха се танцуващи колони и вихри от светлина. На небосклона увиснаха преливащи се, подвижни, бързо променящи формата си ленти и платнища.
Бонхарт захриптя. Струваше му се, че някой е увил около гърлото му стоманената тел на гарота.
Там, където допреди малко се намираха само един гол хълм и купчина камъни, се издигаше кула.
Величествена, със заострени сводове, изящна, черна, гладка, блестяща, сякаш изсечена от един цял базалтов блок. В безбройните й прозорци блещукаше огън, а по зъбчатите й кули гореше aurora borealis.
Той видя девойката, която се беше обърнала към него. Видя горящите й очи и уродливия белег, пресичащ бузата й. Видя как момичето пришпори враната кобила, бързайки да влезе в черната празнота под каменния свод на входа.