Видя я как изчезва.
Aurora borealis изригна в ослепителни огнени вихрушки.
Когато Бонхарт отново започна да вижда, кулата вече я нямаше. На брега бяха покритият със сняг хълм, купчината камъни, изсъхналата черна трева.
Застанал на четири крака в локвата от стичаща се вода, ловецът на глави закрещя страшно. Страшно и диво. Вдигнал ръце към небето, на колене, той крещеше, виеше, богохулстваше и проклинаше — хора, богове, демони.
Ехото от виковете му се търкаляше по обраслите с елши склонове, носеше се по замръзналото огледало на езерото Тарн Мира.
Онова, което тя видя във вътрешността на кулата, в първия момент й напомни за Каер Морхен — същия дълъг коридор зад аркадите, същото безкрайно пространство с губещи се в далечината колони или скулптури. Беше неясно как тази бездна е успяла да се смали в стройния обелиск на кулата. Но Цири знаеше, че е безсмислено да се опитва да анализира — та нали кулата беше изникнала от нищото, беше се издигнала там, където по-рано я нямаше. В такава кула би могло да има всичко и тя не би трябвало да се изненадва от нищо. Цири се огледа, въпреки че не вярваше, че Бонхарт ще се осмели да влезе след нея. Но предпочиташе да се увери.
Аркадата, през която беше влязла, сияеше с неестествена светлина.
Копитата на Келпи звънтяха по пода, а под тях нещо хрущеше. Черепи, пищяли, ребра, бедрени и тазови кости. Тя вървеше из гигантска гробница. „Каер Морхен — спомни си тя. — Мъртвите трябва да се предадат на земята… Колко отдавна беше това… Тогава Още вярвах в такива неща… Във величието на смъртта, в почитта към мъртвите… А смъртта си е просто смърт. И мъртвият си е просто един студен труп. Няма никакво значение къде лежи, къде костите му се превръщат в прах.“
Тя навлезе в мрака под аркадите, между колоните и статуите. Мракът се закълби като пушек, слухът й се изпълни с настойчив шепот, въздишки, тихи стенания. Пред нея изведнъж блесна светлина, разтвориха се гигантски врати. Те се отваряха една след друга. Вратите. Безкрайното множество от врати с тежки крила безшумно се отваряха пред нея.
Келпи вървеше, а подковите й звънтяха по каменния под.
Геометрията на обкръжаващите я стени, арки и колони се наруши толкова рязко и внезапно, че Цири усети как й се завива свят. Стори й се, че се намира във вътрешността на някакъв невероятен многостенен блок, някакъв гигантски октоедър.
Вратите продължаваха да се отварят. Но вече не водеха в една-единствена посока. Отваряха се към безброй много посоки и възможности.
И Цири започна да вижда.
Чернокоса жена води за ръка момиче с пепеляворуса коса. Момичето се страхува, плаши се от света, бои се от засилващия се в тъмнината шепот, страхува се от звъна на подкови, който чува. Чернокосата жена с искряща диамантена звезда на шията също се страхува. Но не го показва. Тя води момичето нататък. Към нейното предопределение.
Келпи върви. Следващата врата.
Йола Втора и Еурнейд в кожухчета, с вързопчета в ръка крачат по замръзнала, покрита със сняг пътека. Небето е тъмносиньо.
Следващата врата.
Йола Първа стои на колене пред олтара. До нея е майка Ненеке. Двете гледат, лицата им изразяват ужас. Какво ли виждат? Миналото или бъдещето? Истина или лъжа?
Над тях двете, над Ненеке и Йола, има ръце. Протегнати в жест на благословия ръце на жена със златисти очи. В огърлицата на жената — диамант, сияеща утринна звезда. В ръцете на жената — котарак. Над главата й — сокол.
Следващата врата.
Трис Мериголд придържа кестенявите си коси, разрошвани от вятъра. От него не можеш да се скриеш, нищо не може да те предпази от вятъра.
Не и тук, не на върха на хълма.
По хълма се изкачва дълга, безкрайна колона от сенки, фигури. Те вървят бавно. Някои се обръщат с лице към нея. Познати лица. Весемир, Ескел, Ламберт, Коен, Ярпен Зигрин и Поли Далберг. Фабио Сахс… Яре… Тисая де Врие…
Мистле…
Гералт?
Следващата врата.
Йенефер в окови, прикована към покрита с влага стена от подземие. Ръцете й са плътна кора от засъхнала кръв. Черните й коси са разрошени и сплъстени… Но във виолетовите й очи грее неугасима воля за борба и съпротива.
— Майчице! Дръж се! Издръж! Идвам на помощ! Дръж се!
Следващата врата. Цири извръща глава. С досада и смущение.
Гералт. И зеленоока жена с черни, късо подстригани коси. И двамата голи. Заети, погълнати един от друг. От удоволствието, което си доставят един на друг.
Цири сдържа емоциите, от които й се свива гърлото, и смушква Келпи. Копитата ехтят. В тъмнината пулсира шепот.