— Това са някакви детски приказки — изсумтя Искра, облягайки се на рамото на Гиселхер.
— Наистина — кимна Хотспорн, — трябва да призная, че малко прилича на приказка. Говори се, че зла магьосница държала Цири някъде далеч на Север, в магическа кула. Но Цирила успяла да избяга и поискала убежище от Империята.
— Това е една голяма, гадна, глупава лъжа и измислица! — развика се Цири, протягайки треперещите си ръце към кутийката с фистеха.
— Според слуховете — продължи смутеният Хотспорн, — когато я видял, император Емхир се влюбил безумно в нея и иска да я вземе за жена.
— Соколчето има право — изрече твърдо Мистле, подкрепяйки думите си с удар на юмрука си по масата. — Това е глупава измишльотина. Изобщо не мога да разбера за какво става въпрос! Но едно е ясно — да се основава на тази глупост надеждата за нилфгардска милост е още по-голяма глупост.
— Така е! — подкрепи я Реф. — Какво ни интересува сватбата на императора? За която и да се ожени, нас винаги ще ни очаква друга невяста. Конопена!
— Работата не е във вашите шии, драги Плъхове — напомни Хотспорн. — Това е политика. На северните граници на империята се ширят въстания, бунтове и вълнения, особено в Цинтра и околностите й. А ако императорът вземе за жена наследницата на кралството, Цинтра ще се успокои. Ако тържествено бъде обявена амнистия, то бунтовническите отряди ще слязат от планините и ще престанат да тормозят Империята и да причиняват безредици. Пък и ако цинтрийка седне на императорския трон, бунтовниците ще се присъединят към императорската армия. А вие знаете, че на север от Яра войната продължава, всеки войник е от полза.
— Аха! — намръщи се Кайли. — Сега разбрах! Значи такава амнистия! Дават ти избор: ето го наостреният кол, ето я имперската емблема. Или колът в задника, или емблемата на гърба. И на война, за да умреш за Империята.
— По време на война — изрече бавно Хотспорн — наистина може да стане какво ли не, както в онази известна песен. Но не е необходимо всички да воюват, драги Плъхове. Може пък след изпълнението на условията на амнистията, тоест явяването пред властите и признаването на вината, да бъде въведена… някаква алтернативна служба.
— Какво?
— Аз знам за какво става въпрос. — Зъбите на Гиселхер за миг проблеснаха на фона на загорялото, леко посиняло от скорошно бръснене лице. — Търговската гилдия, деца, иска да ни привлече. Да ни привлече и приласкае. Като родна майка.
— Като мащеха по-скоро — промърмори под нос Искра.
Хотспорн се направи, че не е чул.
— Напълно си прав, Гиселхер — изрече той студено. — Ако поиска, гилдията може да ви даде работа. Официално, под формата на алтернативна служба в армията. Да ви даде защита.
Кайли искаше да каже нещо. Мистле също искаше да се обади, но бързият поглед на Гиселхер им затвори устата.
— Предай на гилдията, Хотспорн — изрече ледено главатарят на Плъховете, — че благодарим за предложението. Ще помислим и ще обсъдим как да постъпим.
Хотспорн се изправи.
— Тръгвам си.
— Сега, през нощта?
— Ще пренощувам в селото. Тук ми е някак неуютно. А утре тръгвам право към границата с Метина, после по главния път към Форгехам, където ще прекарам до Еквинокцията, а кой знае, може и по-дълго. Защото там ще очаквам онези, които вече са помислили, обсъдили, решили, и са готови да се явят и да изчакат амнистията под моя опека. Съветвам ви и вие да не се бавите прекалено с размишленията и обсъжданията. Защото Бонхарт може да изпревари амнистията.
— Постоянно ни плашиш с този Бонхарт — изрече бавно Гиселхер, който също се изправи. — Някой би си помислил, че мерзавецът вече е на прага… А всъщност той е отвъд горите, планините…
— … в Ревност — довърши спокойно Хотспорн. — В странноприемницата „Под главата на химерата“. На трийсет мили оттук. Ако не бяха зигзагите ви край Велда, сигурно щяхте да се натъкнете на него още вчера. Но това не ви вълнува, знам. Всичко хубаво, Гиселхер. Всичко хубаво, Плъхове. Маестро Алмавера? Аз съм към Метина и винаги се радвам на компания по пътя… Какво казвате, маестро? С удоволствие? Така и предполагах. Е, опаковайте си принадлежностите. Платете на маестрото за труда му, Плъхове.
Пощенската станция се изпълни с аромата на пържен лук и картофена супа, които готвеше жената на стопанина, временно пусната от заточението в килера. Огненото езиче на свещта на масата танцуваше и се удължаваше. Плъховете се бяха навели над масата така, че огънят огряваше почти докосващите им се глави.