— Той е в Ревност — говореше тихо Гиселхер. — В странноприемницата „Под главата на химерата“. Точно на един ден езда оттук. Какво мислите за това?
— Същото, което и ти — промърмори Кайли. — Да отидем там и да убием кучия син.
— Да отмъстим за Валдез — каза Реф. — И за Мухоморката.
— И такива като Хотспорн повече няма да ни обясняват за чужди дела и храброст — изсъска Искра. — Да убием Бонхарт, този трупоядец, този върколак. Ще му побием главата над портата на странноприемницата, за да съответства на името й! И за да знаят всички, че той не е никакъв свръхчовек, а обикновен смъртен, като всички останали, и че най-накрая се е натъкнал на по-силни от него. И ще се види коя е най-добрата банда от Корат до Переплут!
— Ще започнат да пеят песни за нас по панаирите! — изрече разпалено Кайли. — И из замъците!
— Да вървим! — Асе удари по масата с ръка. — Да вървим и да убием мерзавеца!
— А след това — разсъждаваше Гиселхер — може и да помислим за тази амнистия… За гилдията… Какво се мръщиш, като че ли си глътнал дървеница, Кайли? По петите ни са, а зимата наближава. Аз си мисля следното, Плъхове: да презимуваме, да си стоплим задниците на огнището, да се предпазим чрез амнистията от студа, да си пийнем амнистийна греяна бира. Да изтърпим тази амнистия учтиво и порядъчно по някакъв начин до пролетта. А напролет… Когато тревичките се подадат над снега…
Плъховете се разсмяха в един глас, тихо, зловещо. Очите им горяха, като на истински плъхове, когато нощем, в тъмна пресечка, се прокрадват към ранен човек, неспособен да се защити.
— Да пием за гибелта на Бонхарт! — каза Гиселхер. — Да изсърбаме супата и да лягаме да спим. Да си отдъхнем, защото на разсъмване тръгваме.
— Ясно — изсумтя Искра. — Вземете пример от Мистле и Фалка, те вече от един час са в леглото.
Жената на стопанина на пощенската станция затрепери пред гърнето, чувайки откъм масата тихото, злобно, отвратително кикотене.
Цири вдигна глава и дълго мълча, загледана в едва тлеещото пламъче на газеничето, в което вече догаряше остатъкът от фитила.
— Тогава аз се измъкнах от станцията, като крадла — продължи тя разказа си. — Преди разсъмване, в пълна тъмнина… Но не успях да избягам незабелязано. Мистле сигурно се е събудила, когато се измъквах от леглото. Завари ме в конюшнята, как оседлавам коня. Но не показа, че е учудена. И изобщо не се опита да ме задържи… Започваше да се развиделява…
— И сега не е много далеч от изгрева — прозина се Висогота. — Време е за сън, Цири. Утре ще продължиш.
— Сигурно си прав. — Тя също се прозина, изправи се, протегна се. — И на мен са ми натежали клепачите. Но с това темпо никога няма да завърша, отшелнико. Колко вечери минаха? Поне десет. Боя се, че за целия разказ ще са необходими хиляда и една нощ.
— Имаме време, Цири. Имаме време.
— От кого искаш да избягаш, Соколче? От мен? Или от себе си?
— Край с бягствата. Сега трябва да преследвам. За целта трябва да се върна… там, където започна всичко. Трябва. Разбери ме, Мистле.
— Значи затова… Затова беше толкова мила с мен снощи. За първи път от толкова дни… Прощален последен път? А после — забравяш за всичко?
— Никога няма да те забравя, Мистле.
— Ще ме забравиш.
— Никога. Заклевам се. И това не беше последният път. Ще те намеря. Ще дойда за теб… Ще дойда със златна карета. Със свита от дворяни. Ще видиш. Скоро ще имам… възможности. Големи възможности. Ще направя така, че съдбата ти да се промени… Ще видиш. Ще се убедиш колко много мога да направя. Колко много мога да променя.
— За това е необходима голяма сила — въздъхна Мистле. — И голяма магия.
— И това също е възможно. — Цири облиза устни. — Магията също… Мога да намеря… Всичко, което някога съм загубила, може да се върне… И отново да бъде мое. Обещавам ти, че ще се учудиш, когато се срещнем отново.
Мистле се извърна и дълго време гледа розово-синкавите облаци, които изгревът вече беше изрисувал над източния край на света.
— Вярно е — каза тя тихо. — Ще съм много учудена, ако някога се срещнем отново. Ако някога те видя пак, малката. Тръгвай вече. Да не протакаме.
— Чакай ме. — Цири изсмърка. — И не допускай да те убият. Помисли си за амнистията, за която говореше Хотспорн. Дори ако Гиселхер и другите не поискат… Все пак си помисли, Мистле. Това може и да е начин да оцелееш… Защото аз ще се върна за теб. Заклевам се.
— Целуни ме.
Ставаше все по-светло, развиделяваше се, студът се усилваше.
— Обичам те, Птиченце.
— Обичам те, Соколче. Тръгвай вече.
— Разбира се, тя не ми вярваше. Мислеше, че съм се уплашила и съм хукнала подир Хотспорн, за да търся спасение, да го умолявам за амнистията, с която той ни съблазняваше. Откъде можеше да знае какви чувства ме вълнуваха, докато слушах дрънканиците на Хотспорн за Цинтра, за баба ми Каланте… И за това, че „някаква Цирила“ ще стане жена на императора на Нилфгард? Същият този император, който уби баба Каланте, и изпрати за мен онзи черен рицар с перата на шлема. Разказвах ти, нали си спомняш? На остров Танед, когато той протегна ръка към мен, му пуснах кръв! Трябваше да го убия тогава… Но кой знае защо, не успях… Бях глупава! Но кой знае, може там, на Танед, да му е изтекла кръвта и да е умрял… Защо ме гледаш така?