— Разказвай, Разкажи как си тръгнала подир Хотспорн, за да си върнеш наследството. Да си върнеш това, което ти принадлежи.
— Напразно говориш с неодобрение и сарказъм. Да, знам, че беше глупаво, сега го виждам, но тогава не го виждах… Бях по-умна в Каер Морхен и в храма на Мелителе, там знаех, че миналото не може да се върне, че вече не съм принцеса на Цинтра, а нещо съвсем друго, че вече нямам никакво наследство, всичко е загубено и нищо не може да се направи, трябва да се примиря. Обясниха ми това, деликатно и спокойно, и аз го приех. Също спокойно. И изведнъж всичко започна да се връща. Първо, когато се опитаха да ми тикнат в очите титлата на тази баронеса Касадей… Никога не са ме вълнували подобни неща, но тогава изведнъж се вбесих, вирнах нос и се развиках, че титлата ми е по-висока от нейната и че родът ми е по-знатен. И оттогава това нещо повече не ми излезе от главата. Чувствах, че гневът в мен расте. Разбираш ли това, Висогота?
— Разбирам.
— А при думите на Хотспорн чашата преля. За малко да кипна от ярост… По-рано толкова ми бяха говорили за предопределението… А сега се получаваше, че някой друг се възползва от моето предопределение, чрез обикновена измама. Някой се беше представил за мен, за Цири от Цинтра, и щеше да получи всичко, да се къпе в разкош. Не, не можех да мисля за нищо друго… Изведнъж осъзнах, че се налага да изтърпявам недояждане, студ, спане под открито небе, принудена съм да си мия интимните места в ледени потоци… Аз! Която трябваше да имам вана от злато! С вода, ухаеща на лавандула и рози! И топли кърпи! Чисти чаршафи! Разбираш ли, Висогота?
— Разбирам.
— Изведнъж се оказа, че съм готова да отида до най-близката префектура, в най-близкия форт, до същите тези „черни“ нилфгардци, от които толкова се страхувах и които толкова мразех… Бях готова да им кажа: „Аз съм Цири, нилфгардски тъпаци; не нея, а мен трябва да вземе за жена вашият глупав нилфгардски император. Пробутали са му някаква нагла авантюристка, а този идиот не е прозрял измамата“. Бях толкова вбесена, че щях да постъпя точно така, ако ми се беше удал удобен случай. Без да се замислям. Разбираш ли, Висогота?
— Разбирам.
— За щастие успях да се успокоя.
— За голямо твое щастие — сериозно кимна отшелникът. — Личи си, че в историята с женитбата на императора са забъркани различни интереси, борби на партии и фракции. Ако се беше разкрила, осуетявайки нечии планове, нямаше да избегнеш кинжала или отровата.
— И аз го съзнавах. Но го забравих. Напълно го забравих. Да си призная коя съм беше равносилно на смърт. Успях да се убедя в това. Но да не избързвам.
Мълчаха известно време, занимавайки се с кожите. Преди няколко дни уловът се беше оказал доста богат, в капаните и мрежите бяха попаднали доста ондатри и нутрии, две видри и един бобър. Така че имаше достатъчно работа.
— Настигна ли Хотспорн? — попита най-накрая Висогота.
— Настигнах го. — Цири изтри челото си с ръкав. — Даже доста бързо, защото той не бързаше особено. И изобщо не се учуди, когато ме видя!
— Госпожице Фалка! — Хотспорн дръпна юздата и обърна с танцова стъпка враната кобила. — Каква приятна изненада! Макар че, признавам си, не е чак толкова голяма. Очаквах я, не крия, че я очаквах. Знаех, че ще направите избор. Мъдър избор. Забелязах изблик на интелигентност в прекрасните ви и очарователни очи.
Цири се приближи, така че стремената им почти се допряха. После се изхрачи шумно, наведе се и се изплю на пясъчната настилка на пътя. Беше се научила да плюе с такъв маниер, отвратителен, но ефективен, когато трябваше да охлади ентусиазма на някой обожател.
— Както разбирам — леко се усмихна Хотспорн, — искате да се възползвате от амнистията?
— Лошо си разбрал.
— Тогава трябва ли да се радвам при вида на красивото ви лице?
— Защо не? — изсумтя тя. — На станцията говореше, че се радваш на всяка компания по пътя.
— Винаги — усмихна се той широко. — Но ако не става въпрос за амнистията, не съм сигурен, че сме в една и съща посока. Както виждате, намираме се на кръстопът. Четирите страни на света, необходимост от избор… Символика, като в онази добре позната легенда. Ако тръгнеш на запад — няма да се върнеш. Ако тръгнеш на изток — няма да се върнеш. На север… Хммм… На север от този стълб е амнистията…