— Стига с тази амнистия!
— Както желаете. Тогава накъде води пътят, ако мога да попитам? В коя от посоките на символичния кръстопът? Маестро Алмавера, специалистът по татуировките, поведе мулетата си на запад, към градчето Фано. Източният път води към селището Ревност, но аз на ваше място бих избегнал тази посока…
— Река Яра — изрече бавно Цири, — за която стана въпрос на станцията, е нилфгардското име на Яруга, нали?
— Такава сте учена — наведе глава той, поглеждайки в очите й, — а не знаете това?
— Не можеш ли да отговориш по човешки, когато те питат по човешки?
— Просто се пошегувах, защо се ядосвате? Да, това е същата река. На елфически и нилфгардски — Яра, на северен език — Яруга.
— А устието на тази река е Цинтра? — продължи Цири.
— Да. Цинтра.
— Цинтра далече ли е оттук? На колко мили е?
— Не са малко. И зависи в какви мили се смята. Почти всяка държава има своя миля, не е трудно да се сбърка. По-удобен е методът на всички пътуващи търговци — да се смята в дни. За да се достигне оттук до Цинтра, ще са необходими двайсет и пет — трийсет дни.
— Накъде? Право на север?
— Много ви е интересна тази Цинтра, госпожице Фалка. Защо?
— Искам да се възкача на трона й.
— Добре, добре. — Хотспорн вдигна длан, сякаш за да се защити. — Разбрах деликатния намек, няма да задавам повече въпроси. Най-краткият път за Цинтра, колкото и да е парадоксално, води право на север, защото нататък няма пътища, а само блата. Първо трябва да се насочите към град Форгехам, а след това да потеглите на северозапад, към Метина, столицата на страната със същото име. После трябва да прекосите равнината Маг Деира, по търговския път чак до град Нойнройт. Едва оттам трябва да поемете по северния път, водещ към долината на река Йелена. Оттам вече е по-лесно — по пътя непрестанно се точат войскови подразделения. Той минава през Назаир и Стълбата Марнадал — проход, водещ към долината Марнадал. А долината Марнадал — това вече е Цинтра.
— Хммм… — Цири се вторачи в зеления хоризонт, в размитата линия на черните възвишения. — До Форгехам, а после на северозапад… Това значи… По кой път?
— Знаете ли — усмихна се леко Хотспорн, — аз съм тръгнал точно към Форгехам, а после — до Метина. Ето този път, където се жълтее пясъкът между боровете. Яздете подир мен — и няма да се заблудите. Амнистията си е амнистия, но ще ми е приятно да пътешествам с такава очарователна госпожица.
Цири го измери с най-студения поглед, на който беше способна. Хотспорн насмешливо прехапа устни.
— Е, какво?
— Да вървим.
— Браво, госпожице Фалка. Мъдро решение. Вече казах, че колкото сте красива, толкова сте и умна.
— Престани да ми викаш госпожица, Хотспорн. От твоите уста това звучи обидно, а аз не позволявам да ме обиждат безнаказано.
— Както желаете, госпожице…
Въпреки красивия изгрев, денят се оказа сив и мокър. Влажната мъгла притъпяваше яркостта на есенния листак на надвисналите над пътя дървета, пламнали в хиляди оттенъци на охрата, червеното и златистото.
Във влажния въздух се носеше аромат на кора и гъби.
Яздеха бавно върху килима от паднали листа, но Хотспорн често пришпорваше враната кобила, като от време на време я караше да се движи в тръс или дори в галоп. В такива моменти Цири ги гледаше възхитено.
— Тя има ли си име?
— Не. — Зъбите на Хотспорн проблеснаха. — Отнасям се към конете експлоататорски, сменям ги твърде често и не се привързвам към тях. Смятам за много претенциозно да се дават имена на конете, без да имаш коневъдна ферма. Съгласна ли си с мен? Кон Вранчо, пес Кучо, котак Мърчо. Претенциозно!
На Цири не й харесваха неговите погледи и многозначителни усмивки, още по-малко пък — насмешливия тон на неговите въпроси и отговори. Ето защо възприе най-простата тактика — мълчеше, отговаряше с кратки реплики, не го провокираше. Ако успееше. Невинаги успяваше. Особено когато той заговореше за онази своя амнистия. Когато тя за пореден път доста рязко изрази недоволство, Хотспорн изненадващо смени тактиката — зае се да й доказва, че в нейния случай амнистията е излишна и че даже изобщо не я засяга. Амнистират се престъпниците, а не техните жертви. Цири прихна:
— Самият ти си жертва, Хотспорн!
— Казах го напълно сериозно — увери я той. — Не за да те развеселя, а за да те посъветвам как да отървеш кожата, в случай че те хванат. Разбира се, това няма да подейства на барон Касадей, от Варнхагенови също не можеш да очакваш снизхождение, те в най-добрия случай ще те линчуват на място, бързо и — ако имаш късмет — безболезнено. Но ако попаднеш в ръцете на префекта и се изправиш пред съда, пред суровото, но справедливо лице на имперския закон… В този случай бих ти препоръчал следната защитна линия: избухни в плач и настоявай, че си невинна жертва на обстоятелствата.