— Не всеки — възрази той, взирайки се в нея внимателно. — Не и Бонхарт, чието име крещиш в бълнуванията си, този, от когото се готвиш да избягаш сега. Сблъсъкът помежду ви е навредил повече на теб, отколкото на него. Той ли… те рани в лицето?
— Не. — Тя стисна устни, за да приглуши стон или проклятие. — В лицето ме рани Кукумявката. Стефан Скелен. А Бонхарт… Бонхарт ме рани много по-силно. По-дълбоко. И за това ли говорих в треската си?
— Успокой се. Отслабнала си, трябва да избягваш силното вълнение.
— Казвам се Цири.
— Ще ти направя компрес от арника, Цири.
— Почакай… за момент. Дай ми някакво огледало.
— Казах ти…
— Моля те!
Висогота реши, че не си струва да отлага повече. Донесе й дори лампа. За да види по-добре какво са направили с лицето й.
— Е, да — каза тя с променен, треперещ глас. — Е, да. Както и очаквах. Почти както очаквах.
Той излезе, дърпайки завесата след себе си.
Тя се стараеше да ридае тихо, така че той да не може да я чуе. Много се стараеше.
На следващия ден Висогота свали половината от шевовете й. Цири опипа бузата си, изсъска като змия, оплаквайки се от силна болка в ухото и голяма чувствителност на шията около челюстта. Но все пак стана, облече се и излезе навън. Висогота не се възпротиви. Съпроводи я. Нямаше нужда да й помага или да я придържа. Тя беше здрава и много по-силна, отколкото можеше да се предположи.
Залитна само докато излизаше и се облегна на касата на врата.
— Ама че… — Тя се задави при вдишването. — Ама че студ! Мраз, нали? Зима ли е вече? Колко време съм прекарала тук? Колко седмици?
— Точно шест дни. Сега е пети октомври. Но се очертава много студен октомври.
— Пети октомври? — Тя се намръщи и изсъска от болка. — Как така? Две седмици…
— Какво? Какви две седмици?
— Няма значение — сви рамене тя. — Може и да бъркам нещо… А може и да не бъркам. Кажи ми, какво смърди толкова ужасно?
— Кожи. Ловя ондатри, бобри, нутрии и видри и им одирам кожите. Нали и отшелниците трябва да живеят от нещо.
— Къде е конят ми?
— В обора.
Враната кобила ги посрещна с гръмко цвилене, а козата на Висогота я подкрепи с блеене, в което прозвуча явно недоволство от необходимостта да дели жилището си с друг обитател. Цири прегърна кобилата си през шията, потупа я и я погали по гривата. Кобилата пръхтеше и ровеше с копито из сламата.
— Къде е седлото ми? Чула? Юздата?
— Тук.
Той не протестираше, не правеше забележки, не изказваше мнението си. Просто мълчеше, подпирайки се на тояжката си. Не се помръдна, когато Цири застена, опитвайки се да вдигне седлото, не потрепна, когато тя се олюля под тежестта и със силен стон се стовари на застлания със слама глинен под. Не се приближи, не й помогна да стане. Просто гледаше внимателно.
— Е, да — процеди тя през стиснатите си зъби, отблъсквайки кобилата, която се опитваше да напъха носа си под яката й. — Всичко е ясно. Но аз трябва да се махам оттук, по дяволите. Просто трябва!
— Къде? — попита той студено.
Тя опипа лицето си, като продължаваше да седи на сламата до изпуснатото седло.
— Колкото се може по-надалеч.
Той кимна, сякаш отговорът го е задоволил, направил е всичко ясно и не е оставил място за никакви съмнения. Цири се изправи с усилие. Дори не се опита да се наведе за седлото и юздата. Само провери дали в коритото на кобилата има сено и овес, а после се зае да бърше гърба и хълбоците й с наръч слама. Висогота чакаше безмълвно и дочака. Девойката, пребледняла като платно, се олюля и залитна към стълба, поддържащ покрива. Без да каже каквото и да било, Висогота й подаде тояжката.
— Нищо ми няма. Само…
— Само ти се зави свят, защото си болна и слаба като новородено. Да се връщаме. Трябва да легнеш.
По залез-слънце, след като беше спала няколко часа, Цири излезе отново. В този момент Висогота се връщаше от реката и двамата се срещнаха около живия плет от къпинови храсти.
— Не се отдалечавай твърде далеч от къщата — изрече той рязко. — Първо, доста си отслабнала…
— Чувствам се по-добре.
— Второ, това е опасно. Наоколо има огромно тресавище, безкрайно поле от тръстика. Не знаеш пътеките, може да се заблудиш или да потънеш.
— А ти — тя посочи чувала, който той носеше, — разбира се, знаеш пътеките. И дори не се отдалечаваш много по тях, значи блатото не е чак толкова голямо. Щавиш кожи, за да живееш, ясно. Келпи, моята кобила, има овес, а наоколо не се виждат поля. Ядем кокошки и каша. И хляб. Истински хляб — такъв няма да получиш от трапер. Значи наблизо има село.
— Желязна логика — съгласи се той спокойно. — Наистина получавам провизии от близкото село. Най-близкото, но то съвсем не е наблизо, накрая на блатото. Блатото е свързано с река. Разменям кожите срещу храна, която ми карат с лодка — хляб, каша, брашно, сирене, понякога заек или кокошка. Понякога ми носят новини.