Не дочака въпрос, затова продължи:
— Конни отряди от потерята вече на два пъти са идвали в селото. Първия път са предупредили никой да не те укрива, заплашили са ги с клане и опожаряване, ако те хванат в селото. Втория път са обещали награда — за този, който намери трупа ти. Преследвачите ти са убедени, че лежиш мъртва в гората, в някоя яма или дере.
— И няма да се успокоят, докато не намерят трупа ми — промърмори тя. — Добре знам това. Трябва им доказателство, че съм умряла. Без такова доказателство няма да се откажат. Ще търсят навсякъде. И в края на краищата ще се доберат и дотук…
— Много е важно за тях — отбеляза той. — Бих казал — извънредно важно…
Тя стисна устни.
— Не се бой. Ще си отида, преди да ме намерят. Няма да те подложа на риск… Не се бой.
— Защо реши, че ме е страх? — сви рамене той. — Че има причини да ме е страх? Тук няма да дойде никой, никой няма да те проследи. Но ако си подадеш носа от тръстиките, със сигурност ще паднеш право в ръцете на преследвачите си.
— С други думи — гордо вдигна глава тя, — трябва да остана тук. Това ли искаше да кажеш?
— Не си затворник. Можеш да ходиш, където поискаш. По-точно — където успееш. Но можеш и да останеш и да изчакаш. Дори и на най-разпалените преследвачи рано или късно им минава ентусиазмът. Винаги така става. Можеш да ми вярваш. Разбирам от тези неща.
Когато тя го погледна, зелените й очи проблеснаха.
— Впрочем — каза той бързо, като сви рамене и извърна поглед, — постъпи както искаш. Повтарям, не те задържам.
— Сигурно няма да си тръгна днес — въздъхна тя. — Още съм слаба… И слънцето всеки момент ще залезе. А и нали не знам пътеките. Да вървим в колибата. Измръзнах.
— Каза, че съм била на легло при теб шест дни. Вярно ли е?
— Защо да те лъжа?
— Не се ядосвай. Опитвам се да изброя дните… Избягах… Раниха ме… по време на Равноденствието. Двайсет и трети септември. Ако предпочиташ елфическия календар — в последния ден на Ламас.
— Това е невъзможно.
— А защо да те лъжа? — извика тя и застена, хванала се за лицето.
Висогота я гледаше спокойно.
— Не знам защо — изрече студено той. — Но аз някога бях лекар, Цири. Много отдавна, но все още мога да различа рана, нанесена преди десет часа, от рана, нанесена преди четири дни. Намерих те на двайсет и седми септември. Значи си била ранена на двайсет и шести. На третия ден от Велен, ако предпочиташ елфическия календар. Три дни след Еквинокцията.
— Раниха ме по време на самата Еквинокция.
— Това е невъзможно, Цири. Със сигурност си сбъркала датите.
— Със сигурност не съм. Ти ползваш някакъв остарял отшелнически календар.
— Добре, така да бъде. А толкова голямо значение ли има това?
— Не, няма никакво значение.
След три дни Висогота свали последните шевове. Той имаше всички основания да е доволен и да се гордее с делото си — линията на шева беше равна и чиста, нямаше опасност от петна заради останала в раната мръсотия. Но удоволствието леко се разваляше от вида на Цири, която се оглеждаше навъсено, без да каже нито дума. Тя въртеше огледалото насам-натам и безуспешно се опитваше да прикрие белега с косите си. Белегът беше уродлив. Фактът си оставаше факт, и нищо не можеше да се направи. Преструвките, че не е така, с нищо не можеха да помогнат. Целият червен, издут като въженце, очертан от дупките от иглата и пресечен от следите на шевовете, белегът изглеждаше ужасяващо. Разбира се, червенината и следите от иглите и конците можеха постепенно да изчезнат, при това доста скоро. Но Висогота знаеше, че няма никакви шансове белегът да изчезне изобщо и да престане да загрозява лицето на момичето.
Цири се чувстваше значително по-добре, но за учудване и удоволствие на Висогота кой знае защо изобщо не отваряше дума за тръгване. Извеждаше от обора кобилата Келпи — Висогота знаеше, че при нордлингите думата „келпи“ означава морщинец, ужасяващо морско същество, което, ако се вярва на мълвата, е способно да приема облик на красив жребец, делфин, и дори на прекрасна жена, макар че обикновено изглежда като купчина бурени. Цири оседлаваше кобилата и обикаляше няколко пъти двора около колибата, след което Келпи се връщаше в обора да прави компания на козата, а Цири влизаше в колибата да прави компания на Висогота. Даже му помагаше — най-вероятно от скука — в обработката на кожите. Докато той сортираше нутриите по размери и оттенъци, тя разпаряше кожите на ондатрите от гръбнака до корема. Пръстите й бяха страшно ловки.