Огъст Дърлет
Кулата на Прилепа
Сред книжата на покойния сър Хари Евърет Баркли, живял в Лондон на Чаринг Крос, беше намерено писмо със следното съдържание:
10 юни 1925 година
Мой драги Марк,
Като не получих отговор на картичката, която ти изпратих, предположих, че навярно тя просто не е достигнала до теб. Пиша ти от лятната си резиденция, разположена на едно изключително уединено местенце, цялото обрасло с изтравничета. Храня надеждата, че скоро ще ме изненадаш приятно с едно посещение от твоя страна (за което ми беше намекнал), защото този дом е от онези, които биха провокирали твоя интерес. Той много напомня семейния замък на рода Баскервил, описан от сър Артър Конан-Дойл в романа „Баскервилското куче“. Носят се смътни слухове, че това място е обитавано от зли духове, но аз изобщо не им вярвам. Добре ти е известно, че светът на духовете малко ме интересува — основните ми интереси са насочени към магията. Самата мисъл за това, че подобно тихо местенце, забутано сред провинциалната английска пустош, е станало обител на сонм зли духове, ми изглежда твърде глупава. Местните околности са изключително благоприятни за здравето, а и самата постройка в много отношения представлява образец на старината, а това пробужда отдавнашната ми слабост към археологията. Затова, както прекрасно разбираш, налице са достатъчно неща, способни да отвлекат вниманието ми от нелепите слухове. Тук заедно с мен е и Леон, моят камериер, както и старият Мортимър. Помниш Мортимър, нали, той ни приготвяше такива вкусни ергенски вечери.
Тук съм едва от дванадесет дни, но вече съм разгледал целия дом от мазето до покрива. На тавана се натъкнах на вехт сандък, където открих девет стари книги. На някои от тях бяха откъснати титулните страници. Занесох книгите до таванския прозорец, за да ги разгледам по-внимателно, и в една от тях разпознах „Дракула“ на Брам Стоукър; както установих веднага за голяма своя изненада, това се оказа едно от първите издания.
През първите три дни от настаняването ми над местността се бе спуснала гъста, типично английска мъгла. Едва времето бе започнало да капризничи, заплашвайки да прогони прекрасното настроение от предвкусването на лятото, аз преместих всички находки от тавана в стаите си. За „Дракула“ на Стоукър вече споменах. Освен нея имаше книга на дьо Рош за черната магия. Томовете на Орфило, Сведенборг и Калиостро засега оставих настрана. На мое разположение се намираха също и „Ад“ на Стриндберг, „Тайното учение“ на Елена Блаватска, „Еврика“ на Едгар Алън По и „Атмосфера“ на Фламарион. Ти, мой скъпи приятелю, лесно можеш да си представиш какво въздействие оказаха върху мен тези книги, имащи такова непосредствено отношение към магията. Орфило, както знаеш, е бил само химик и физиолог; Сведенборг и Стриндберг могат да бъдат наречени мистици; По, чиято „Еврика“ не ми донесе голяма полза в изучаването на черната магия, независимо от това ми направи прекрасно впечатление, а останалите пет станаха за мен по-ценни от злато. Калиостро, придворният магьосник от Франция; мадам Блаватска, жрицата на окултното учение; „Дракула“ с всичките й вампири; „Атмосфера“ на Фламарион с описанието на различните окултни вярвания и дьо Рош, за когото мога цитирам няколко стиха от „Ад“ на Август Стриндберг: „Не снемам от себе си отговорността, а само моля читателите си да запомнят, че ако някога у тях се появи желание да се занимават с магия, особено с тази, която е позната под името вещерство, то трябва да знаят, че реалното й съществуване е безспорно доказано от дьо Рош.“
Честно казано, приятелю, прииска ми се да узная — да не говорим и че имах основателни причини за това — що за човек беше живял тук преди мен, какъв бе този, който се увличаше от толкова разнолики писатели като По, Орфило, Стриндберг и дьо Рош. И аз бях твърдо решен да си изясня подробностите, независимо от мъглявия им характер. Тъй като никой не живее в съседство с мен, то най-близкият ми източник на информация беше селото, намиращо се на няколко километра оттук. Този факт сам по себе си е достатъчно странен, още повече че мястото за лятна резиденция там е къде-къде по-добро. Оставих книгите, съобщих на камериера си, че имам намерение да се разходя до селото, и се отправих на път. Едва успях да се отдалеча от къщата и бях настигнат от Леон, който също бе решил да се разходи, правейки ми компания. Мортимър остана сам в забуления в мъгла дом.
В селото не узнахме много неща. От разговора с един бакалин — единствения общителен човек, когото срещнахме по пътя си — разбрахме, че последният обитател на имението е бил някой си баронет Лорвил.