Видяхме всичко това, нито помагайки, нито пречейки на неотменимия космически закон и един по един умирахме, защото ние от Яг не сме безсмъртни, макар нашия живит да е като живота на планетите и съзвездията. Накрая останах сам, мечтаейки за старите времена, когато в разрушените храмове на загубения из джунглата Хитай, бях боготворен от една древна жълтокожа раса. Тогава се появи Яра, който знаеше неща от времената на варваризма, още преди потъването на Атлантида.
Най-напред той лежеше в краката ми и попиваше мъдрост. Но не бе доволен от онова, което го учех, защото това бе бяла магия, а той търсеше познанието на злото, за да може да поробва крале и да засища зловещите си амбиции. Не исках да му разкрия нищо от ужасните тайни, до които бях получил достъп, без да ги търся, в течение на хилядолетия.
Но неговата мъдрост се оказа по-дълбока, отколкото мислех; с коварство, научено в тъмните гробници на мрачната Стигия, той ме измами да му разкрия тайна, която нямах намерение да издавам и обръщайки собствената ми сила срещу мен, той ме направи свой роб.
Той ме изведе от затънтените джунгли на Хитай, където сиви маймуни танцуваха под свирките на жълтите жреци и където олтарите пред мен се огъваха от дарове в плодове и вино. Вече не бях Бог за един мил народ от джунглата — бях роб на дявол в чивешко тяло.
Отново невиждащите очи пророниха сълзи.
— Той ме затвори в тази кула, която по негова заповед му издигнах за една нощ. Чрез изтезания с разпъване и огън той се превърна в мой господар, както и чрез странни, неземни мъчения, които не би могъл да разбереш. В агонията си аз отдавна бих си отнел живота, ако можех. Но той ме държеше жив — обезобразен, ослепен и прекършен — за да изпълнявам онова, което желае. И в продължение на триста години аз правя това, което той желае, правя го от това мраморно ложе, почерняйки душата си с космически грехове и опетнявайки мъдростта си с престъпления, просто защото нямам друг избор. Но не е успял да изтръгне от мен всичките ми древни секрети и последния ми дар за него ще бъде магията на Кръвта и Брилянта. Защото чувствувам, че наближава края. Ти си ръката на Съдбата. Моля те, вземи камъка, който ще намериш на онзи олтар.
Конан се обърна към посочения му олтар от злато и слонова кост и взе един голям кръгъл скъпоценен камък, чист ярко-червен кристал и разбра, че това е Сърцето на Слона.
— А сега, великата магия, могъщата магия, такава каквато Земята не е виждала по-рано и няма да види в бъдеще дори и след милион милиона хилядолетия. Ще я извърша със собствената си кръв, кръв — родена на великата гръд на Яг, който спи някъде далече в безкрая на Пространството.
Вземи меча си, човеко, и извади сърцето ми, а след това го стисни така, че кръвта да прокапе по червения камък. След това, слез по стълбището и влез в стаята от абанос, където Яра спи обвит в злите сънища на Лотуса. Произнеси името му и той ще се събуди. След това постави камъка пред него и кажи: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.
След това бързо напусни кулата и не се бой, пътят ти ще е чист. Животът на този човек не е живот на Яг, нито пък човешката смърт е като смъртта на Яг. Нека се освободя от тази клетка на смазана, сляпа плът и аз пак ще бъда Йога на Яг, коронясан и сияен, с криле за да полетя, и крака за да танцувам, и очи за да виждам, и ръце за да пипам.
Неуверено Конан се приближи и Яг-коша или Йога, сякаш усещайки неувереността му, показа къде трябва да бъде нанесен удара. Конан стисна зъби и заби меча си дълбоко. Кръв обля меча и ръката му и чудовището конвулсивно потръпна, след което се отпусна в покой. Сигурен, че животът си е отишъл или поне живота, както той го разбираше, Конан се захвана с ужасната си задача и доста бързо извади нещо, което чувствуваше, че е сърцето на странното същество, макар то да се различаваше по един любопитен начин от всичко подобно, което бе виждал преди. Държейки все още пулсиращия орган над блестящия камък, той го стисна с двете си ръце и струя кръв потече върху камъка. За негова изненада, тя не се стече, а попи в брилянта, както водата попива в гъба.
Държейки предпазливо скъпоценния камък, той излезе от фантастичното помещение и се озова отново на сребърното стълбище. Не се обърна назад; той инстинктивно чувствуваше, че някаква трансформация става в тялото на мраморното ложе, а и допълнително усещаше, че това е нещо, което не е предназначено за човешките очи.
Той затвори вратата от слонова кост зад себе си и без колебание се спусна по сребърните стъпала. Не му мина мисълта да не се подчини на дадените му инструкции. Спря пред една абаносова врата, в центъра на която имаше хилещ се сребърен череп и я отвори. Стаята пред него бече от абанос и черен мрамор, и той видя висока, слаба фигура, полегнала на диван, застлан с черна коприна. Пред него лежеше Яра, жреца и магьосника, чийто очи беха отворени и разширени от изпаренията на жълтия лотус, очи, виждащи надалече, като че ли приковани в незнайни бездни и черни пропасти, зад пределите на човешкото знание.