— Яра! — каза Конан както съдия, произнасящ присъда. — Събуди се!
Очите незабавно се проясниха и станаха студени и жестоки като на лешояд. Високата, облечена в коприна фигура се изправи и се извиси заплашително над цимериеца.
— Куче! — гласът му бе като съскане на кобра. — Какво правиш тук?
Конан постави брилянта върху широката абаносова маса.
— Онзи, който изпраща този камък ми заповяда да кажа: „Яг-коша ти изпраща един последен дар и една последна магия“.
Яра отскочи и тъмното му лице посивя. Брилянтът вече не беше кристално прозрачен; в мрачните му дълбини пулсираха и странни димни кълбета с променящ се цвят минават по повърхността му. Като привлечен от някаква хипнотична сила, Яра се наведе над масата и хвана камъка в ръце, гледайки в забулените му вътрешности, сякаш това бе магнит, който изтегля треперещата му душа от тялото. И докато гледаше, на Конан се стори, че зрението му изневерява. Защото когато Яра бе станал от дивана, жрецът му се бе видял гигантски висок, а сега той виждаше, че главата на Яра не би могла да стигне и до раменете му. Той примигна изумен и за първи път тази нощ се усъмни в сетивата си. И тогава, със шок, Конан осъзна, че жрецът се смалява пред погледа му.
Сякаш отстрани той наблюдаваше така както човек наблюдава представление; потопен в в усещането на някаква завладяваща нереалност цимериецът вече не бе уверен в това кой е самият той; разбираше само, че е свидетел на външните прояви на невероятни сили, далече надхвърлящи способността му га ги разбере.
Сега Яра вече бе колкото дете, малко по-късно като бебе той пълзеше по масата, все още държейки брилянта. Едва сега магьосникът бе разбрал съдбата си и скочи, пускайки брилянта. Но продължаваше да се смалява и Конан видя една нищожно малка фигурка да тича в диво объркване по абаносовата маса, размахвайки малките си ръце и крещейки с глас като писукането на насекомо.
Вече се бе смалил толкова, че брилянтът се възвисяваше над него като хълм и Конан го видя да закрива очите си с ръце сякаш да се запази от блясъка, и как залита като човек, загубил разсъдъка си. Конан усети, че някаква незрима, магнетична сила притегля Яра към камъка. Три пъти той го обиколи в стесняващи се кръгове и три пъти се опита да се извърне и да избяга настрани по масата и изведнъж, с писък, който леко отекна в ушите на наблюдателя, жрецът хвърли ръце във въздуха и се затича направо към ярко блестящата сфера.
Навеждайки се близо до камъка, Конан видя как Яра се изкачва по нянакъв невъзможен начин по гладката, извиваща се повърхност; все едно че човек се качваше по стъклена планина. И ето, жрецът се намираше на върха, продължавайки да държи ръцете си във въздуха, извиквайки имената на нечисти сили, които само боговете познават. Изведнъж, той потъна в самото сърце на брилянта, както човек потъва в морето и Конан видя как димните вълни се затвориха над главата му. Малко след това Конан го видя в аленото сърце на брилянта, който отново бе възвърнал кристалната си прозрачност, така както чoвек вижда нещо отдалече — смален от разстоянието. А в сърцето се появи зелена, блестяща, крилата фигура с тяло на човек и глава на слон — вече не сляпа и не осакатена. Яра отново хвърли ръце във въздуха и побягна, сякаш бягаше луд, а по петите му се хвърли отмъстителя. Неочаквано, като пукване на мехур, великолепният брилянт изчезна и огнено избухване с всички цветове на дъгата и абаносовата маса се оказа празна, така празна, досещаше се някак Конан, както бе празно мраморното ложе в стаята над него, където бе лежало тялото на това странно транс-космическо същество, нарекло се Яг-коша и Йога.
Цимериецът се извърна и побягна от стята, надолу по сребърните стъпала. Толкова бе замаян той, че даже не помисли да избяга обратно по пътя, по който бе влязъл. Надолу по извиващия се, сенчест сребърен кладенец тичаше той и накрая се озова в едно голямо помещение в основата на блестящата кула. Там той се спря за момент — бе влязъл в стаята на войниците. Той зърна сребърните им ризници, покритите със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Тя седяха отпуснати покрай масата с пера, печално поклащащи се над шлемовете на главите им, които бяха паднали между зарове, а на изцапания с разлято вино под, се търкаляха паднали чаши. И той разбра, че те са мъртви. Бе дадено обещание и то бе думата бе спазена; дали магия или вълшебство или махване на огромни зелени крила бяха укротили пируващите, Конан не знаеше, но пътят пред него бе чист. Една сребърна врата стоеше отворена и през нея надничаше дрезгавата светлина на зората.