Котиецът зяпна пред простоватостта на другия, а след това избухна в унищожителен смях, към който останалите се присъединиха.
— Чуйте този езичник! — изрева той. — Щял да открадне брилянта на Яра! Чуй, момче — обърна се той надуто към другия — Предполагам, че си някакъв северен варварин…
— Аз съм цимериец — отговори чужденецът с не съвсем приятелски тон.
Отговорът и тонът не значеха нищо за котиеца. Живеейки в кралство толкова далече на юг, на границите със Шем, той познаваше северните раси смътно.
— Тогава наостри уши и попивай мъдрост, момче — каза той, насочвайки чашата си към объркания младеж. — Знай, че в Замора и особено в този град, има повече смели крадци, отколкото където и да е по света, дори в Кот. Ако някой смъртен е можел да открадне камъка, бъди сигурен, че е щял да бъде свит отдавна. Говориш за изкатерване на стените, но след като се покатериш, бързо ще ти се прииска да си останал долу. Няма пазачи в градината през нощта поради една много проста причина, искам да кажа няма пазачи хора. В наблюдателницата в долната част на кулата има въоръжени хора и дори ако минеш покрай тези, които бродят из градината през нощта, все още ще трябва да минеш и покрай войниците, защото камъкът е скрит някъде в кулата над тях.
— Но ако човек би могъл да мине през градината, — възрази цимериецът — защо да не може да стигне при камъка през горната част на кулата, избягвайки по този начин войниците?
Отново котиецът го изгледа с отворена уста.
— Я го чуйте! — извика той подигравателно — Варваринът бил орел, който ще прелети до покрития със скъпоценни камъни перваз на кулата, който е само на петдесет метра над земята и е с гладки стени, които са по-плъзгави от полирано стъкло!
Цимериецът ядно се огледа, притеснен от гръмогласния подигравателен смях, с който бе поздравена тази забележка. Той не бе видял нищо смешно в нея и беше твърде нов за цивилизацията, за да разбира неучтивостта. Цивилизованите хора бяха по-неучтиви от диваците, защото знаеха, че могат да бъдат невежливи без някой да им разцепи черепа просто така. Той беше смутен и огорчен, и без съмнение щеше да се измъкне настрани, ако котиецът не бе решил да го предизвика още.
— Е, хайде, хайде! — извика той — Разкажи на тези нещастници, които не са били нищо друго освен крадци, откакто си се пръкнал, кажи им как би откраднал камъка!
— Винаги има начин, ако се съчетае желанието със смелост — отговори цимериецът късо, засегнат.
Котиецът реши да приеме това като лична обида. Лицето му стана виолетово от яд.
— Какво! — изрева той — Позволяваш си да ни учиш на нашата работа и намекваш, че сме страхливци? Я, хайде, махай се от погледа ми! — и той блъсна със сила цимериецът.
— Значи ми се подиграваш и после вдигаш ръка срещу мен? — скръцна със зъби варваринът, избухвайки в бърза ярост и отвърна на блъскането с удар с отворена ръка, който събори мъчителя му назад върху грубо скованата маса. Пивото се разля през ръба на чашата, а котиецът изрева от яд и измъкна меча си.
— Езическо куче! — изръмжа той — Искам сърцето ти за това!
Блясна стомана и тълпата се люшна назад за да не пречи. В схватката те събориха единствената свещ и свърталището потъна в мрак, разкъсван от трясъка на събаряни скамейки, тропота на бягащи крака и единствен писък на агония, който проряза помещението като с нож. Когато свещта бе отново запалена, повечето от посетителите бяха изскочили през вратите и счупените прозорци, а останалите се бяха барикадирали зад редиците на винените бъчви и под масите. Варваринът беше изчезнал, а центърът на стаята бе пуст с изключение на разсеченото тяло на котиеца. Цимериецът, с безпогрешния инстинкт на варварин, бе убил противника в тъмнината и объркването.
2
Светлината на факлите и пиянският гуляй се стопяваха зад гърба на цимериецът. Той бе захвърлил разкъсаната си туника и крачеше в нощта гол, ако не се броеше набедрената му превръзка и сандалите с високо завързани връзки. Движеше се с гъвкавата лекота на огромен тигър и стоманените му мускули преливаха под кафявата му кожа.
Бе навлязъл в онази част на града, отделена за храмовете. Обграждайки го от всички страни, те блестяха под звездната светлина — снежно бели колони, златни куполи и сребърни арки — светилища на множеството Заморски богове. Не се главоболеше с мисли за тях; той знаеше, че религията на Замора, както всички неща на цивилизованите, отдавна установили се хора, бе сложна, засукана и загубила по-голямата част от първичната си същност в лабиринт на условности и ритуали. Той бе прекарал часове, клекнал в дворовете на философите, вслушвайки се в аргументите на теолози и учители и си бе тръгвал замаян, сигурен само в едно — че на всички тях им има нещо.