Неговите богове бяха прости и разбираеми: Кром им беше властелин и живееше на една висока планина, откъдето изпращаше живот или смърт. Беше безсмислено да се призовава Кром, защото той бе мрачен, див бог и мразеше слабите. Но той даряваше мъжете със смелост в битката, с воля и мощ, за да победят враговете си, което, според цимериеца, бе всичко, което би трябвало да се очаква от кой да е бог.
Обутите му в сандали крака не издаваха нито звук по блестящия паваж. Не минаваха никакви пазачи, защото дори крадците на Маул отбягваха храмовете, тъй като се знаеше, че странни неща са се случвали на нарушителите. Пред себе си той видя да се възвисява към небето Кулата на Слона. Той размишляваше защо ли е наречена така. Като че ли никой не знаеше. Той никога не бе виждал слон, но смътно разбираше, че това е огромно животно с опашки отпред и отзад. Това му бе разказал един скитащ шемит, кълнейки се, че е виждал хиляди подобни животни в страната на хирканите, но всички знаеха какви лъжци са шемитите. Както и да е, в Замора слонове нямаше.
Блещукащото тяло на кулата студено се издигаше към звездите. На слънчева светлина тя така ослепително светеше, че малко можеха да издържат на блясъка и хората разправяха, че е построена от сребро. Беше кръгла, тънка, перфектно цилиндрична, петдесет метра висока и горният ръб искреше в светлината на звездите с големите скъпоценни камъни, с които бе обсипан.
Кулата стоеше сред полюшващите се, екзотични дървета на градина, засадена високо над нивото на града. Висока стена обграждаше тази градина, а пространството пред тази стена, намиращо се на по-ниско ниво, бе заградено по подобен начин от друга стена. Не се виждаха никакви светлини; кулата изглежда, че нямаше прозорци, поне не над нивото на вътрешната стена. Само скъпоценните камъни блестяха със студен блясък под звездната светлина.
Извън по-ниската, външна стена имаше гъсти храсти. Цимериецът се прокрадна по-наблизо и застана пред бариерата, преценявайки я на око. Беше висока, но той можеше да скочи и да се вкопчи с пръсти. По нататък щеше да бъде детински лесно да се доизкатери и прехвърли през нея, а той не се съмняваше, че ще мине по същия начин и през вътрешната стена. Но се поколеба при мисълта за странните опасности, за които се говореше, че дебнат вътре. За него тези хора бяха странни и загадъчни, те не бяха като него — те даже не бяха от същата кръв, като живеещите още по на запад бритунци, немедийци, коти и акуилони, а той бе чувал за техните цивилизовани мистерии в миналото. Народът на Замора бе много древен и, от това, което бе видял, много зъл.
Той си помисли за Яра — върховния жрец, който извършваше странни магии в тази украсена със скъпоценни камъни кула и косата на цимериеца настръхна, когато си спомни за една история, разказана му от пиян паж в двора — как Яра се изсмял в лицето на един враждебно държащ се принц и поднесъл пред очите му един ярък, зъл камък, и как от дяволския камък изскочили заслепяващи лъчи, обвили принца, който изкрещял и паднал, и се свил на една малка изсушена буца, която се превърнала в черен паяк, който диво се замятал из залата, докато Яра не го смазал с пета.
Яра не излизаше често от своята кула на магията и когато го правеше, това бе за да направи магия над някой човек или народ. Кралят на Замора се страхуваше от него повече от смъртта и гледаше винаги да е пиян, защото този страх бе повече, отколкото той можеше да издържи трезвен. Яра бе много стар — векове, казваха хората и добавяха, че щял да живее вечно, заради магията на своя камък, който хората наричаха „Сърцето на Слона“, очевидно с не по-добри причини от тези, поради които наричаха неговото хранилище Кулата на Слона.
Потънал в тези мисли, цимериецът изведнък се притисна до стената. Вътре в градината някой ходеше с отмерена стъпка.
Ушите му доловиха подрънкване на стомана. Значи, все пак през градината минаваха пазачи. Цимериецът изчака за да чуе дали няма да минат още веднъж, но над тайнствената градина се бе спуснала тишина.
Накрая любопитството го надви. Леко подскачайки, той вкопчи пръсти в перваза и с една ръка се изтегли отгоре на ръба. Лежейки върху него, той погледна надолу към широкото пространство между стените. Нямаше храсти в близост до него, но непосредтвено до вътрешната стена той забеляза някакви грижливо подрязани храсталаци. Светлината на звездите падаше върху зелената морава, а накъде се чуваше ромоленето на фонтан.
Предпазливо цимериецът се спусна от вътрешната страна и изтегли меча си, оглеждайки се наоколо. Беше разтърсен от неприятното чувство да стои така незащитен под звездната светлина и леко тръгна покрай извиващата се стена, криейки се в сянката й, докато не се изравни с храстите, които бе забелязъл. Тогава, ниско приведен, бързо се затича към тях и почти се спъна в нещо, което лежеше свито в края на храсталака.