Беше огромен като прасе; осемте му дебели, космати крака носеха великанското му туловище в устрема му напред; четирите му очи блестяха със зъл ужасяващ разум, а от зъбите му капеше отрова, която бе заредена с моментална смърт, както Конан бе разбрал по изгарящата болка в рамото си, където бе изпръскан само с няколко капки при неуспешния опит за удар от нещото. Това беше убиецът, който се бе спуснал по едно от въжетата на паяжината си от убежището си в средата на тавана върху врата на немедиеца. Какви глупаци се бяха оказали само! Да не се сетят, че горното ниво ще се охранява също така добре както и долното.
Тези мисли се стрелнаха през главата на Конан, докато чудовището нападаше. Той скочи високо във въздуха, паякът мина под него, извъртя се и нападна отново. Този път Конан отбягна атаката със скок встрани и нанесе удар като котка. Мечът му отсече един от косматите крака и отново той едва успя да се спаси, когато чудовището се насочи към него за пореден път, щракайки зловещо със зъби. Този път, създанието не продължи атаката си, а избяга по кристалния под, изкачи се по една от стените ма тавана и се поспря там за момент, злобно гледайки към него със зловещите си червени очи. След това, без предупреждение то се хвърли в пространството, изпускайки след себе си някаква лепкава сива връв.
Конан се отдръпна за да избегне носещото се към него тяло и след това внезапно приклекна в последния момент за да избегне заплитането си в летящата дебела паяжина. Той прозря намерението на чудовището и скочи към вратата, но то бе по-бързо и една лепкава нишка, хвърлена през вратата, го направи затворник. Конан не посмя да се опита да я разсече с меча си; той знаеше, че веществото на нишката ще полепне по острието и, преди да успее да го освободи, чудовището ще е забило зъбите си в гърба му.
И така започна една безнадеждна игра, в която съобразителността и бързината на човека се поставяха на изпитание пред пъклената хитрост и светкавичност на гигантския паяк. Той вече не пробягваше по пода в опит за директно нападение, нито пък се хвърляше през въздуха към него. Сега вече паякът се мяташе по тавана и стените, опитвайки се да го обвие в дългите примки на сивите, лепкави дебели нишки на паяжината си, които хвърляше с дяволска точност. Тези нишки бяха всъщност дебели като въжета и Конан разбираше, че ако се заплете в тях, дори силата на отчаянието няма да бъде достатъчна за да ги разкъса преди чудовището да е нанесло удара си.
Дяволският танц се развиваше в цялото помещение и абсолютната тишина се нарушаваше само от бързото дишане на човека, шума от бягащите му по пода боси крака и кастанетното потракване на чудовищните челюсти на съществото. Сивите въжета лежаха навити по пода, провисваха по стените, обвиваха се около сандъците и се спускаха като някакви тъмни гирлянди от покрития със скъпоценни камъни таван. Бързите очи и мускули на Конан до момента го спасяваха, макар че лепкавите нишки минаваха понякога толкова близко до него, че одраскваха голата му кожа. Той знаеше, че не може вечно да ги избягва; трябваше не само да следи да не се докосва до провисналите от тавана нишки, но и да следи къде стъпва, за да не се спъне в примките, навити по пода. Рано или късно някоя от тях щеше да го обхване като прегръдката на питон и тогава, увит като пашкул, той щеше да бъде оставен на милостта на чудовището.
Паякът за сетен път пробяга по пода на стаята, изпускайки след себе си сивото въже. Конан подскочи високо, прескачайки един от диваните; паякът с рязка смяна на посоката се изкачи по една от стените и въжето се вдигна от пода като живо, следвайки посоката на движение на паяка и усуквайки се около глезена на цимериеца. Конан успя да се запази с ръце в падането си, трескаво дърпайки паяжината, която го задържаше като еластично менгеме или като примката на питон. Косматият дявол се спускаше от стената за да довърши пленника си. Ужилен от мисълта за онова, което предстоеше да се случи, Конан сграбчи един от сандъците със скъпоценни камъни и го захвърли със всичката си сила към паяка. Масивният снаряд улучи целта си точно в центъра между многото черни крака, разбивайки се в стената с някакъв глух влудяващ трясък. Кръв и зеленикава слуз се пръснаха във всички посоки, а смазаното тяло падна на пода заедно с разпукания от удара сандък със скъпоценни камъни. Безформената маса лежеше в блестящ куп от камъни, които наполовина я покриваха; косматите крака безцелно се движеха, а умиращите очи светеха с червен отблясък измежду примигващите скъпоценности.