Конан яростно се огледа, но друга твар не се появи и той се захвана да се освободи от паяжината. Веществото се бе здраво залепило за глезена и ръцете му, но накрая той се измъкна и вземайки меча си от пода се отправи подбирайки път между сивите примки към вътрешната врата. Какви ли ужаси се намираха зад нея, той нямаше представа. Кръвта на цимериеца кипеше и след като бе стигнал дотук и бе преодолял толкова опасности, той бе твърдо решен да стигне до мрачния финал на приключението, какъвто и да бъдеше той. И той чувствуваше, че камъкът, който търсеше не бе измежду многото така небрежно пръснати в блестящата стая.
Разчиствайки паяжината, която бе блокирала вратата, той установи, че тя, както и другата, не бе заключена. Той се питаше дали войниците, които се намираха някъде долу, все още не знаеха за неговото присъствие. Все пак, той се намираше високо над тях, а и ако се вярваше на слуховете, войниците трябва да бяха свикнали със странните шумове, които чуваха над главите си — зловещи звуци, писъци на агония и ужас.
В главата му се въртеше мисълта за Яра и когато отвори златната врата, той съвсем не бе спокоен. Пред себе си видя само сребърни стъпала, водещи надолу, слабо осветени по неизвестен за него начин. И надолу по тези стъпала започна да се спуска той, стискайки меча в ръка. Не чуваше никакъв звук и след малко стигна до врата от слонова кост, с инкрустирани в нея кристали на хематит. Вслуша се, но не долови нищо отвътре, само тънка струйка дим се просмукваше лениво изпод вратата, която донасяше някакъв любопитна екзотична миризма, непозната за Конан. Зад него, сребърната стълба се извиваше надолу, загубвайки се в тъмнината и от този сенчест кладенец не се дочуваше нищо — Конан имаше неестественото усещане, че е сам в една кула, обитавана само от призраци и фантоми.
3
Предпазливо той бутна вратата ос слонова кост и тя безшумно се отвори навътре. Стоейки на преливащият в различни светлини праг, Конан гледаше като вълк в странно обкръжение, готов да се бие или да избяга веднага. Пред погледа му се разкриваше голяма стая с куполо-образен златен таван; стените бяха от зелен нефрит, подът от слонова кост, покрит донякъде с черни килими. Дим и екзотична миризма на благовония се издигаха от мангал, поставен на златен триножник, а зад него в някакво мраморно ложе седеше идол. Конан гледаше поразен: съществото имаше тялото на човек — голо и зелено, но главата му бе като видение от кошмар на луд. Прекалено голяма за човешко тяло, в нея нямаше нищо човешко. Конан виждаше широките, разширяващи се навън уши и извитият хобот, от двете страни на който имаше бели бивни, завършващи с кръгли златни топки. Очите бяха затворени, сякаш нещото спеше.
Това, значи, бе причината за наименованието — Кула на Слона. Защото главата на нещото беше същата като на животните, описани му от скитника-шемит. Това бе Богът на Яра; къде другаде можеше да бъде камъка, освен скрит в идола, след като името му беше Сърцето на Слона?
Конан се приближи, с очи приковани в неподвижния идол, но в този момент очите му неочаквано се отвориха! Цимериецът замръзна на място. Това не бе предмет — това бе живо същество и Конан бе затворен в стаята заедно с него!
Това, че той не избухна в ярост да убива, можеше да се обясни само с всепоглъщащия го ужас, ужас, който го бе парализирал в позата, която бе заел. Един цивилизован човек в неговата ситуация би потърсил съмнително успокоение чрез заключението, че се е побъркал; на Конан обаче не мина мисълта, че може да се усъмни в сетивата си. Той знаеше, че стои очи в очи в демон от света на Древните и тази увереност го бе лишила от всичко, на което бе способен с изключение на това да вижда.
Хоботът на ужасното нещо бе вдигнат като че ли душеше нещо, а очите като топази гледаха без да виждат и Конан осъзна, че чудовището е сляпо. С тази мисъл замръзналите му нерви се отпуснаха и той започна тихо да се прокрадва към вратата. Но създанието го бе чуло. Чувствителният хобот се протегна към него и Конан отново замръзна, когато съществото заговори с един странен, заекващ глас, който не променяше нито височината, нито тембъра си. Цимериецът разбра, че тези челюсти никога не са били предназначени за произнасяне на човешка реч.