Аз се вгледах по-надолу по коридора. Бенджамин беше прав. Дневната светлина вече отстъпваше място на мрака, а наоколо горяха само няколко факли. Честно казано, ако в онзи момент ми се наложеше да различа нечии черти на това място, аз доста щях да се затрудня, а през нощта задачата щеше да е направо невъзможна. „Освен това онази вечер Ъндършафт е бил маскиран“ — напомних си аз.
— Предполагам, че палачът се е заинтригувал — продължи господарят ми — и като истински майстор дърводелец е начертал тази скица — гласът му се сниши до шепот. — После се е опитал да разбере къде е скрито тайното лостче, но тъй като самият той е имал много за криене и не е искал да го спипат как си вре носа в чуждите работи, е оставил нещата така.
— Но каква тогава беше онази история, която разказа одеве? За Сакър, който си бил присвоил самоличността на Алардайс, а после започнал да се представя като работник?
— И в нея има немалко истина, Роджър — отвърна ми Бенджамин. — Не забравяй, че бандата Сакър е била заловена с помощта на войници от Тауър. Предполагам, че преди това някой е изпратил съобщение на Робърт и той е успял да избяга — господарят ми потърка устните си. — Чудя се какво ли е станало с предишния началник на склада. Може би е станал жертва на някой нелеп инцидент? Освен това съм сигурен, че ако проучим въпроса, ще установим, че Алардайс е бил ерген без семейство и с много малко приятели — за миг той замълча, за да си събере мислите. — Така или иначе, той се е оказал част от плана по чиста случайност. Със или без него Сакър рано или късно е щял да намери начин да се промъкне в Тауър — Бенджамин хвърли един поглед по-надолу по коридора. — Останалото се е случило така, както го описах. Сакър е дошъл в крепостта като Алардайс. На рождения ден на краля разбойникът е допуснал малка грешка, но това е било без значение, тъй като той и без това вече се е бил заклел да отмъсти на палачите.
— А Сакър в крайна сметка инсценирал ли е смъртта си, или не?
— О, да, Рагуза е стара и немощна, а обикновено и доста пияна, така че едва ли би могла да различи жив човек от труп. И така, размяната е била направена веднага щом старицата е увила тялото в саван. После Сакър вече е бил свободен да разнася писмата си до „Сейнт Пол“, Уестминстър и Чийпсайд. Пак той е човекът, посипал барута в двора на катедралата. Междувременно разбойникът е използвал тайния вход към Тауър и ролята си на работник, за да се промъква в крепостта и да заговорничи със съучастника си, както и да осъществи нападенията си над теб, Хелбейн и Уърмуд. Разбира се, съучастникът му в Тауър го е предупредил къде е истинската опасност и тъкмо затова Сакър се опита да убие и нас.
— Но кой е истинският му съучастник? — извиках аз.
— По това обвинение беше арестуван мастър Малоу — отвърна Бенджамин.
— Но ние нямаме никакви доказателства срещу него! Не сме намерили нито печатите, нито златото на краля!
— Прав си, Роджър — съгласи се господарят ми. — Тъкмо затова чакаме тук — той чу някакъв звук и ме подръпна за ръкава. — И истинският злодей вече идва към нас.
И така, двамата с Бенджамин се скрихме зад един ъгъл и от прикритието на сенките продължихме да наблюдаваме онази част от ламперията, която се осветяваше от факлата, закрепена отгоре. Докато чакахме, аз се замолих човекът, който се приближаваше с тихи стъпки по коридора, да не е просто някакъв си страж или слуга. После видях някаква тъмна фигура да влиза в осветеното от факлата пространство. Мъжът се огледа през рамо, след което бързо натисна някакво малко копче, скрито в ламперията. Една от плоскостите тутакси се отвори подобно на малко прозорче. После фигурата пъхна ръката си вътре, при което част от ламперията подаде, плъзвайки се тихо по добре смазани панти. Мъжът извади от джоба си някакъв ключ, пъхна го в ключалката и тъкмо отваряше тайната врата, когато Бенджамин тихомълком запристъпва към него. Но злодеят отстъпи назад и погледна към нас. Аз зърнах разкривеното му лице, а после и ръката му, която посяга към ножницата, но в следващия момент господарят ми се нахвърли отгоре му и го повали на пода.
— За Бога, Роджър, помогни ми! — извика той.
Аз се отърсих от унеса си. Признавам си, че до този момент бях стоял там, зяпнал с уста като някое селянче. (А, виждам, че малкият ми капелан се киска, така че бързо го первам през кокалчетата с бастуна си.) Когато се окопитих обаче, веднага се притекох на помощ. Бенджамин лежеше върху сър Едуард Кембъл и едва си поемаше дъх. Аз помогнах на господаря си да се изправи, а после двамата издърпахме управителя за ръцете.