До седмица бившият управител на Тауър беше обесен, изкормен и разчекнат. После едната част от тялото му беше изложена в замъка Уиндзор, втората — в Йорк, третата — в Уинчестър, а четвъртата, заедно с главата, беше забучена на кол над Лъвската порта в Тауър. На мен пък ми се наложи да прекарам още известно време в Уиндзор и да изтърпя краля, който се държеше с мен като с някое кученце. За заслугите си по залавянето на Кембъл получих кесии със злато, копринени жакети, велурени ботуши, най-бързия кон от конюшнята и правото да получавам рента от някои имоти в Съфолк. Понякога Големия звяр ме потупваше по главата, а друг път ме щипваше по бузата, пронизвайки ме със свинските си очички.
— Добро куче си ти, Шалот — изреваваше той. — Умно куче. Искаш ли да отидем на лов?
Разбира се, аз винаги отклонявах тази покана, при което Големия звяр избухваше в смях. (О, между другото, кралят си взе златото обратно и унищожи печатите. За тайната стая пък каза, че това бил гробът на двамата принцове и че така трябвало да си остане.) Кардиналът беше по-сдържан, докато една вечер, по време на хранене, не го забелязах да ме гледа с онези свои черни и лукави очи. Именно тогава старият Том реши да се превърне от мой покровител в мой приятел. На следващия ден той ме изведе на разходка из градините на замъка и ми обясни, че розите винаги достигали пълния си блясък през ранната есен, а ябълките и крушите, чиито клони бяха натежали от плод, обещавали богата реколта. После разговорът се пренесе върху държавните дела и смъртта на папа Адриан VI и аз за първи път в живота си се показах като интригант, не по-лош от останалите. Никой не можеше да ни чуе. Агрипа беше изчезнал нанякъде и така, аз, Роджър Шалот, обикновеният мошеник, станах пръв довереник на Уолси. Два дни по-късно си тръгнах от Уиндзор и се отправих обратно към Лондон. Заварих Бенджамин в Тауър, съсредоточен върху някакъв наръчник по алхимия, който беше намерил в библиотеката. Аз му разказах за приема, който бях получил в Уиндзор; за благодарността и за щедростта на краля. Господарят ми се усмихна и ме прегърна.
— Ами скъпият ми чичо? — попита той.
Аз извадих запечатаното писмо, което носех в джоба на жакета си.
— Какво пише в него, Роджър?
— Не знам, господарю — излъгах аз, — но негово превъзходителство специално ме предупреди да те оставя да го прочетеш сам.
И така, аз излязох от стаята и отидох да се поразходя по моравата в Тауър. Междувременно крепостта като че ли беше изгубила зловещата си атмосфера. Децата се катереха по бойните съоръжения, а войнишките съпруги си бъбреха и пееха над коритата, в които перяха дрехите на семействата си. Рагуза ме подмина, олюлявайки се като лист, подухван от вятъра. Веч и Спърдж се припичаха на една пейка, наслаждавайки се на новопридобитата си власт. Дори грамадните гарвани, които подскачаха наоколо в търсене на нещо за хапване, ми изглеждаха някак по-дружелюбни. И така, аз се взрях в небето, преброих още веднъж до сто и се запътих обратно към стаята, която обитавахме двамата с Бенджамин.
Заварих господаря си широко усмихнат и сърцето ми заликува. Да не би кардиналът да беше последвал съвета ми?
— Добри ли са новините, господарю?
— Можеш да ме поздравиш, Роджър — Бенджамин се изправи на крака. — Скъпият ми чичо иска да оглавя мисията, която ще отпътува за Рим във връзка с избора на нов папа.
— О, господарю! — извиках аз. — Значи отново ще видим Италия и всички чудеса на Рим?!
Лицето на Бенджамин помръкна.
— Съжалявам, Роджър, но скъпият ми чичо ми е писал, че се налага да отида сам. Ти ще трябва да останеш в Англия и да се заемеш с други дела.
Какво да ви кажа, дори старият Бърбидж37 едва ли би се справил по-добре от мен в тази ситуация. И така, аз се отпуснах върху леглото и скрих лицето си в ръце. Бенджамин, разбира се, веднага дойде да седне до мен и ме прегърна през раменете. Аз вдигнах поглед и му позволих да види сълзите, търкалящи се по бузите ми.
37
Ричард Бърбидж — английски актьор от епохата на Ренесанса; приятел и съмишленик на Уилям Шекспир. — Б.пр.