— Нима кардиналът не ми вярва? — извиках. — Нима смята, че не съм достатъчно добър, за да бъда негов пратеник?
— Недей да се разстройваш, Роджър! Скъпият ми чичо пише, че може да се лиши от един от нас, но не и от двамата. Освен това някой трябва да се грижи за имението — той ме потупа под брадичката, — а също и за Миранда.
Аз скрих лицето си в ръце — капанът беше щракнал.
Е, както казва Макбет: „Всички наши «вчера» са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба.“38 Капеланът ми ме гледа с очакване. Кога съм щял да му разкажа за любимата си първа съпруга Миранда? Как съм могъл да се оженя за изгората на най-добрия си приятел? Е, малкият негодник ще трябва да почака, нали така? О, да, определено ще му се наложи, тъй като това е съвсем друга история. Слънцето клони към залез. Сенките се удължават. Старият Шалот започва да зъзне от студ, но всичко е наред, тъй като в спалнята ми прелестните Фийби и Марго вече са започнали да греят виното.
Бележка на автора
За пореден път трябва да кажа, че историите на Шалот може и да не са чак такива небивалици. В „История на Ричард III“ на Томас Мор например се твърди, че труповете на принцовете от Тауър били погребани под някакво стълбище близо до норманската крепост. В един разказ пък, публикуван от Л. А. дьо Морие през 1680 година и базиран на превод от ръкопис на Делавал, се казва, че кралица Елизабет била споделила с принц Мориц Орански, че в Тауър имало някаква тайна стая, в която се пазели скелетите на синовете на Едуард IV. Тази версия е повторена и в превъзходната книга на Одри Уилямсън „Тайната на принцовете“ (The Mystery of the Princes), публикувана през 1990 година от Алан Сътън.
38
Шекспир, Уилям. „Макбет“, V д., V сц., прев. В. Петров, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2010. — Б.пр.