Глава втора
След няколко дни нещата загрубяха. Бенджамин ме привика в стаята си и с вид на съдия, готов да произнесе присъдата си, ми нареди:
— Седни, Роджър.
Послушах го.
— Постъпката ти беше смела и добра, Роджър — усмихна се господарят ми над писалището си.
Е, нали си го знаете Шалот. Веднага приложих един от триковете си и глуповато се взрях в очите на Бенджамин. Това е стар номер, при който хората решават, че щом не се свените да откриете лицето си пред тях, значи им казвате самата истина. Всъщност едни от най-големите лъжци, които съм срещал, бяха способни да те гледат в очите и едновременно с това да те лъжат на поразия. О, да, а някои от тях носеха поли…
— Какво имаш предвид, господарю? — попитах невинно.
— Онази работа със семейство Попълтън, Роджър — отвърна Бенджамин. — Знам какво се е случило. Мистрес Попълтън е лоша жена, така че още в църквата се зачудих защо е решила да си признае истината — той махна с ръка. — О, не се безпокой, тя няма да се отрече от думите си, но проблемът е, че Попълтън започнаха да си задават някои въпроси. Освен това издирват слугата, когото икономът им е наел, за да изпразва нощните гърнета. Странно, но в последния си работен ден, той изпуснал едно от тях на пода и мистериозно изчезнал. На всичкото отгоре Попълтън са разпитали наоколо за великия доктор Мирабилис и икономът им, вероятно за да се спаси, внезапно си спомнил, че ти си присъствал всеки път, когато докторът е държал реч за загадъчната болест на господарите му в салона на селската кръчма — Бенджамин сключи ръце и се наведе през писалището. — Накратко казано, Роджър, семейство Попълтън са решили да ти отмъстят и заплашват, че ще пошушнат на властите какви ги вършиш.
— Не съм сторил нищо нередно — сопнах се аз. — А ако те искат да се изложат публично — нека заповядат.
— Попълтън, разбира се, няма да споменават за „Съдранис задникус“ — отвърна Бенджамин, полагайки всички усилия да не се разсмее. — Просто ще те обвинят, че си шарлатанин, който върти незаконна търговия с измислени лекове — той вдигна рамене. — Знаеш как може да завърши всичко това, нали? Или ще те глобят, или ще те пратят в затвора, а може и да те изправят на позорния стълб или пък да те нашибат с камшик.
— Лековете ми не са измислени! — простенах аз. — Всъщност са си много добри!
— Всичките ли?
— Правя каквото мога. Не са по-добри, но със сигурност не са и по-лоши от онези, които се продават в Лондон.
— Попълтън обаче ще кажат друго.
— Скъпият ти чичо не може ли да ми помогне?
В момента, в който думите излязоха от устата ми, вече знаех, че това е грешка. Ако кардинал Уолси, онзи стар дебелак Том, научеше, че ще ме бият с камшик, той най-вероятно просто щеше да се облегне в стола си и да се наслади на забавлението. (Не е ли странно? В разцвета на силите си Томас Уолси, лорд-канцлер и кардинал, не даваше и пет пари за стария Шалот, но години по-късно, когато умираше, хъркайки в предсмъртна агония и треперейки пред адските огньове, които го чакаха, тъкмо аз бях до него.)
Така или иначе, изражението на Бенджамин ми подсказа, че не мога да се надявам на помощ от чичо му.
— Какво ще ме посъветваш тогава? — въздъхнах аз.
Господарят ми ми хвърли една кесия със сребро през писалището.
— Да се скриеш, Роджър. Имам един далечен роднина, който е игумен на манастира „Сейнт Дънстан“ край Суофам. Изпратих му съобщение, в което го моля да те защити. Върви и се скрий при него.
— В манастир? — креснах аз. — Сред отегчителни послушници и развратни монаси? Без вино и без ейл?
— Да, а също и без момичета — добави Бенджамин. — Така е най-безопасно, Роджър. Попълтън са лоши хора, така че ако съдиите не им обърнат внимание, те най-вероятно ще наемат човек, който да изпълни волята им.
— Мога и сам да се грижа за себе си — отвърнах аз, изпъчвайки гърди и изправяйки рамене. — Умея да въртя камата и тоягата, а и сеньор Даморал, учителят ни по фехтовка, казва, че почти не е останало нещо, на което може да ме научи.