— Това ли ще ти бъде защитата? — попита Бенджамин. — Срещу десетима побойници в някоя тъмна и пуста уличка? Или пък срещу изстрел с пушка иззад някой жив плет? А как ще се предпазиш от стрела от арбалет, изпратена към теб, докато ловиш риба на брега на реката?
Бенджамин беше много мъдър човек. Колкото до мен — не си мислете, че съм страхливец. Просто тичам много бързо. Освен това не съм глупак. Знам, че вие, младите, обичате да четете истории за разни идиоти, които смело се впускат в атака, но аз съм замесен от друго тесто и една от любимите ми максими е, че който избяга днес, може да доживее да избяга и утре. И така, три часа по-късно аз заминах. Преди това се измих, обръснах се и се преоблякох. После прибрах среброто на Бенджамин в кесията си, запасах си портупея, избрах си най-бързия кон, с който разполагахме, и натоварих всичките си земни притежания (включително ковчежето си с лекове) на едно товарно конче. Накрая стиснах ръката на господаря си, взрях се в очите му и тържествено му обещах, че ще се превърна в най-примерния монах в Суофам.
Пристигнах в манастира късно същата вечер, но скрих истинската си самоличност и се представих за доктор Мирабилис, пътуващ от Йорк за Лондон.
— Странна работа — заяви беловласият иконом, притискайки пръсти към устните си. — Наскоро оттук мина още един доктор Мирабилис, който излекува циреите по задника на брат Ралф.
— Нима?
— О, да. Даде му някакъв лек.
— И циреите изчезнаха, така ли? — попитах аз с надежда.
— Да, но сега брат Ралф едва се държи на краката си.
— А, този доктор Мирабилис ли… Той е мой далечен роднина — аз свъсих вежди и бутнах вратата, която водеше към топлата и чиста спалня за гости. — Всъщност — добавих шепнешком — тъкмо заради него съм тръгнал за Лондон. Негово превъзходителство кардиналът ме помоли да следвам този шарлатанин по петите и да го разобличавам навсякъде, откъдето мине.
Монахът повярва на всяка моя дума и така аз прекарах една спокойна нощ в манастира. На сутринта си хапнах до насита, след което — разбира се, срещу заплащане — оставих на добрите братя една стъкленица от лекарството си срещу слабост в краката.
— За малко да забравя — рекох на иконома, докато възсядах коня си в манастирския двор. — Предай на игумена си, че съм му донесъл съобщение от мастър Бенджамин Даунби. Роджър Шалот няма да идва тук. Горкият заблуден човечец внезапно промени решението си и реши да се присъедини към цистерианците от манастира „Маунт Грейс“ в Йоркшир.
След тези думи аз стиснах ръката на монаха и с всички сили препуснах към Лондон. Пристигнах в града два дни по-късно и се настаних в кръчмата „Прасе и митра“, която се намираше между два бардака в Съдърк и гледаше към Темза. Там си хапнах сладко-сладко, легнах си с една от слугините, след което започнах да кроя планове за бъдещето. Разбира се, голяма част от времето си прекарвах в салона, опипвайки почвата, но новините, които чух, направо смразиха кръвта ми. Из града върлувала ужасна болест, която връхлитала хората внезапно и безпощадно, карайки ги да се гърчат, да се обливат в пот и да повръщат. После под мишниците и по слабините им се появявали бубони и щом това се случело, смъртта настъпвала за дни.
— О, да — увери ме някакъв старец, — оттатък реката хората капят като мухи. Кралят, великият кардинал и всички царедворци заминаха за Уиндзор — той сниши глас и засъска през беззъбите си венци. — Градът е обречен на гибел. Сатаната се е въздигнал от ада, за да прибере своето. Говори се, че потната треска била Божие проклятие. Напаст, изпратена като наказание за греховете ни.
Оставих дъртия глупак да си говори. За мен Лондон с неговите пълни с танцьори, музиканти и актьори улици си беше истински рай. Въпреки това на следващата сутрин, когато прекосих Лондонския мост, минавайки през стражевата кула и покрай църквата „Сейнт Томас Бекет“, забелязах, че нещо не е наред. Наоколо нямаше толкова много каруци, колкото преди; разредили се бяха и тълпите, които зяпаха отрязаните глави и разчленените, извадени от саламурата трупове на предателите от двете страни на моста.
Изобщо колкото по-навътре в града навлизах, толкова повече се убеждавах, че старецът, когото бях срещнал, не е бил глупак, ами пророк. Цели улици бяха затворени, преградени с решетки, дървени парапети и вериги и по този начин — превърнати в сумрачни тунели, където боклукът не беше събран, а просто запален и оставен да тлее. От време на време сред тежкия облак дим, носещ се между земята и надвисналите отгоре й къщи, проблясваше и по някой и друг пламък.