На някои улици грабежите вече бяха започнали. Крадците разбиваха вратите на празните къщи, а после натоварваха плячката в каруците си и никой не смееше да ги спре. Разбира се, наоколо имаше войници и стражи, но те бяха толкова уплашени, че ставаха направо безполезни. Всъщност възможността да се заразят направо ги ужасяваше и те гледаха да стоят далеч от къщите, на които беше изрисуван червен кръст. Единственият случай, в който ги видях да се намесват, беше при една къща край кланиците в Нюгейт. Някакво семейство, уплашено да не се зарази от свой болен роднина, се опита да избяга, но войниците го натикаха обратно вътре.
Когато най-накрая се добрах до кръчмата, заварих вратата й заключена и закована с дъски. И така, аз заобиколих отзад. Конят ми стоеше в конюшнята сам-самичък, а под прозореца се виждаше сандъкът с притежанията ми. Закрещях на кръчмаря да ме пусне вътре, изреждайки всички ругатни, за които се сетих. Най-после той открехна един прозорец, изля оттам противното съдържание на някакво нощно гърне и едва не ме улучи.
— Разкарай се! — извика. — Ти също си болен! Всичките ти неща са в конюшнята!
Нарекох го „дяволско изчадие“ и какво ли още не. Накрая, изтощен, отворих сандъка, извадих оттам дисагите си и се отправих към зловонните улички на Уайтфрайърс, за да потърся Куиксилвър.
Намерих го в мизерната му квартира на ъгъла на Стинкинг Лейн. Докторът тъкмо сядаше да вечеря, но въпреки това ме поздрави, сякаш аз бях блудният син, а той — любящият баща.
— Заповядай, Роджър! Седни да хапнеш с мен — той свали дисагите от рамото ми и внимателно ги претегли. — Да не би това да са още лекове? За великия доктор Мирабилис?
— Не ми говори за доктор Мирабилис! — троснах се аз. — Тъкмо заради него съм в Лондон… Голямата уста ме разкри, така че имам нужда от подслон.
Куиксилвър остави дисагите ми на пода и разпери ръце.
— Моят дом е и твой, Роджър. Същото важи и за вещите ми.
— Хубаво — отвърнах. — Моите вещи обаче са си мои.
Докторът се усмихна, а после впери поглед в мен.
— Но защо реши да потърсиш моята помощ, Роджър?
— Градът гние — отговорих.
— А, да, потната треска.
Куиксилвър отново се вгледа в дисагите ми. После разчупи на две парчето пилешко, което ядеше, и побутна едната част към мен. Накрая ми поднесе някаква очукана чаша, която свали от една лавица, напълни я с вино и настоя да си довършим вечерята. Докато се хранехме, аз му разказах за семейство Попълтън, за пътуването си до Суофам и за гледките, на които бях станал свидетел, прекосявайки Лондон.
— Светът е полудял, Роджър — отвърна ми рязко Куиксилвър. — Нашите лекове не могат да помогнат срещу потната треска, така че единственото, което ни остава, е да ядем, да пием и да се веселим.
Аз се взрях в набразденото му от бръчки лице, в провисналата му коса, в хитрите му очи и в черните му, покрити с мръсотия жакет и наметало. После огледах бедно обзаведената лекарска приемна. Върху едната от лавиците на стената бяха наредени оловни съдове, а върху другата — човешки черепи. Куиксилвър проследи погледа ми.
— Всичките са умрели в Тайбърн — заяви той. — Намирам, че придават на скромното ми обиталище определена атмосфера.
В следващия момент видях някакъв плъх да наднича изпод разпадащата се ламперия и бях принуден да се съглася. Останалата част от приемната беше пълна с евтини сандъци и ковчежета. В един от ъглите стоеше някаква маса, покрита с мърляви парчета пергамент, но по стените нямаше никаква украса. Каменният под също беше гол и изглеждаше така, сякаш не е бил чистен от месеци.