След като се нахранихме, Куиксилвър ме поведе на обиколка из влажните коридори и по паянтовите вити стълбища на дома си. Мястото беше пропито от воня на смърт и развала. Стаите бяха запуснати, леглата — застлани с мърляви покривки. Накрая домакинът ми ме въведе в една спалня на втория етаж — възглавницата на леглото беше цялата покрита с петна, завесите около него — скъсани, а завивките — зацапани и проядени от молци. Прозорците вътре не бяха покрити със стъкла, ами с обикновени дъски, но поне имаше сандък, в който да си прибера нещата, маса, стол, нощно гърне и една дебела лоена свещ, поставена в железен свещник. Всичко това беше предостатъчно, така че трябваше да бъда благодарен, но вместо това аз се разтревожих. Стомахът ми се преобърна, а космите по врата ми настръхнаха. Погледнах през рамо към Куиксилвър, който стоеше до вратата. Лицето на доктора изглеждаше жълтеникаво и някак по-мършаво от преди. Изведнъж си дадох сметка, че домакинът ми не е един от онези забавни мошеници, с които обикновено се забърквах, а човек, когото едва познавам. После си спомних слуховете, които бях чувал за него — че бил вещер, който се бил отказал от Иисус, за да се посвети на черната магия. Куиксилвър явно долови безпокойството ми, защото в следващия момент разтегли устните си в зловеща усмивка и ме поведе обратно към приемната, за да си поделим една гарафа от „най-доброто бордо“.
Виното действително се оказа превъзходно и дори развърза езика на домакина ми. След няколко чашки докторът видимо се развесели и току се пресягаше, за да ми напълни чашата.
— Ех, какви времена бяха… — заяви той внезапно, поклащайки чашата си и взирайки се в мен през покритата с мазни петна маса. — О, да, мастър Роджър, невероятни времена…
— Какво имаш предвид? — изфъфлих аз.
— Когато бях млад — очите на Куиксилвър се изпълниха с тъга, — аз бях велик лекар, Роджър. Грижех се за здравето на силните на деня и се ползвах от подкрепата на крале и принцове.
— На кои например? — подразних го аз.
— Например на крал Едуард Четвърти, вечна му памет, и на братята му, херцог Кларънс и Ричард Глостър, бъдещия Ричард Трети.
— Ако това е вярно, трябва да си на много повече от шейсет години — възразих аз.
— Започнах кариерата си млад — усмихна ми се в отговор докторът. — На осемнайсет години вече държах аптека на Сейнт Мартинс Лейн и изпълнявах поръчките на големците от онова време — той се наведе през масата. — Давах им настойки за помятане, отвари, които отслабваха организма и бавно водеха до смърт, хапове за потентност — той се потупа по тесния нос17. — О, да, имаше време, когато старият Куиксилвър беше много търсен човек.
— Щом си толкова добър — изфъфлих аз, — защо не забъркаш лек срещу потната треска?
Докторът хладно се засмя.
— Всъщност го направих, но за съжаление, всичките ми пациенти умряха…
— Страшно бързо умират! — заявих аз и му разказах за болния, когото бях отвел до „Сейнт Бартоломю“.
Куиксилвър ме изслуша, след което мрачно се взря в мен.
— Обречен си, Роджър.
Мили Боже! Никога няма да забравя израза на издълженото му, слабо и възжълто лице в онзи момент, нито пък зловещите му очи, осветени от пламъка на свещта.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Щом си докосвал болен, значи и ти си се заразил.
— В такъв случай — рекох аз, сграбчвайки ръката му, — двамата ще се пържим в ада заедно!
Докторът не отдръпна ръката си.
— Аз вече съм боледувал от потна треска, Роджър. Както виждаш обаче, оцелях, а това, че съм я карал веднъж, значи, че вече съм в безопасност. Както и да е, хайде да си сипем още вино.
— Кога си я карал? — попитах ядно.
— Преди трийсет и осем години, Роджър — отвърна ми Куиксилвър през рамо, докато отваряше гарафата, приведен над някакъв сандък. — Тогава потната треска пак върлуваше из Лондон, но аз бях на сигурно място в Тауър — той се върна при масата и отново ми напълни чашата. — Все едно, дай сега да се напием и да се повеселим, защото утре за теб ще бъде късно!
И така, аз се напих до безпаметност. Разбира се, това беше адски глупава постъпка, но тогава все още смятах пословицата „гарван гарвану око не вади“ за вярна и си въобразявах, че Куиксилвър ми е нещо като приятел. Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах каква е истината. Докторът беше задигнал ботушите, кесията и портупея ми и се беше изпарил. Аз обърнах противната малка къща надолу с главата, но не открих и следа от багажа си. Единственото нещо, което Куиксилвър беше оставил след себе си, беше някаква бележка, закована на вратата, в която пишеше: