Ако трябва да бъда честен, ще ви призная, че не съм преминал към реформираната вяра. Да, все още съм католик и в личните ми покои все още се отслужват католически литургии. Старинната статуя на Девата с Младенеца, която спасих от Уолсингам, също е там и пред нея винаги гори свещ. Все едно, според закона в неделя аз трябва да присъствам на сутрешната служба в църквата на имението, така че послушно изприпквам до там. После сядам на запазеното си място пред амвона и се заемам да раздавам усмивки на хубавиците. Разбира се, винаги съм въоръжен с прашка и с нейна помощ се опитвам да видя сметката на плъховете, които от време на време притичват по пода на олтара. Нали разбирате, малките мръсници живеят в църквата и се изхранват с восъка от свещите. Естествено, обикновено се крият, но капеланът ми е такъв дърдорко и проповедите му са толкова дълги, че накрая плъховете изгубват надежда, че някога ще млъкне, и решават да излязат на открито и да си опитат късмета срещу моята прашка. И така, веднага щом някой от тях изскочи от дупката си, във въздуха изсвистява едно малко черно камъче. Паството обожава този номер. Капеланът ми пък никога не забелязва.
Всъщност какво ли не съм опитвал, за да го изтръгна от унеса му. Веднъж дори стрелях с пистолета си, но глупакът му с глупак продължи да си мърмори под носа, така че се наложи да пробвам нещо различно. Сега ще ви разкажа всичко. Нали се сещате как досадните пастори обикновено започват словото си, прочитайки някакъв текст? Е, моят капелан е същият. И така, аз реших, че ще е къде-къде по-интересно, ако в проповедта се включи и публиката. Под включване на публиката имам предвид същото, което правим в театър „Глобус“, когато Шекспировият Макбет, онзи злодей с мършаво лице, се появи на сцената. О, обожавам да ходя да го гледам, запасен с всички гнили плодове, които успея да намеря, а после, заедно с останалите зрители, да започна да замервам проклетия негодник! Винаги си прекарвам страхотно! Представете си, последния път Макбет дори вдигна един плод от пода и на свой ред ме замери с него! И така, докато се прибирах към къщи след представлението, ми хрумна следната блестяща мисъл: щом проповедите на капелана ми не са по-кратки от пиесите на Уил Шекспир, защо публиката да не може да участва и в тях?
Следващата неделя капеланът ми застана зад амвона, прав като дъска, и скръбно започна:
— Защо хората ме наричат християнин?
— Защото не знаят нищо за теб, негоднико! — извиках в отговор аз.
Не последва кой знае каква реакция, така че аз се върнах на мястото си, скръстих ръце и гневно се взрях в капелана си. Измина около час. През това време аз подремнах и си пийнах малко от виното, което винаги носех със себе си. Ненадейно обаче ми се предостави още една възможност.
— Скъпи братя — рече капеланът ми напевно, — призовавам ви да помислите върху Евангелието и да се запитате дали предпочитате да сте на светло с пет мъдри девици, или на тъмно с пет неразумни девици.2
— На тъп въпрос — изревах аз — се полага и тъп отговор!
Паството избухна в смях. Милият ми, сладък капелан! Надявам се, че знае с какво се захваща, решавайки да мине под венчилото. Спомням си как веднъж поисках прошка от една от съпругите си, докато тя лежеше на смъртния си одър.
— Сигурно много пъти ти се е искало да се разведеш с мен, а? — попитах я шепнешком.
Клетата женица се обърна към мен и ми се усмихна. После вяло стисна ръката ми и промърмори нещо под нос.
— Какво казваш? — попитах.
Тя извърна лице към мен.
— Никога не ми е хрумвало да се разведа с теб, Роджър. Да те убия — да, но не и да се разведа с теб.
Все едно, горката жена умря и най-после се отърва от мъките си. Нали разбирате, приживе тя все се оплакваше от разни болежки. И до днес можете да видите надгробната й плоча в църквата. Върху нея са изписани името, възрастта и добродетелите й, а след тях се мъдри и следната епитафия, добавена от мен: „Нали ти казах, че съм болна!“
В момента капеланът ми ме гледа гневно, но въпреки това си личи, че едва се сдържа да не прихне. На малкия негодник му е ясно, че лъжа. Всъщност всяка от съпругите ми ми е била по-скъпа от самия живот. Старият Роджър обаче не знае друг начин да се справи с мъката, освен да я превърне в шега. Така оцелявам; така успявам да заспя, когато всички онези призраци се струпат около леглото ми. Хенри, Големия звяр, приковал в мен кървясалите си свински очички, изпълнени с лудост. До него Уолси с неговото мургаво лице и италиански черти. После мъжете, които съм убил, и убийците, които съм заловил. Накрая винаги затварям очи и призовавам издължения, мургав лик на вечния ми приятел Бенджамин Даунби с неговите благи очи и извити в усмивка устни. За да се срещна с него обаче, трябва да тръгна обратно по дългите и прашни коридори на времето и да се върна в онези години, когато Хенри, Големия звяр, тероризираше Англия, а Уолси управляваше както Църквата, така и кралството; когато Лондон гъмжеше от болести, а убийството беше разпростряло кървавите си пипала навсякъде.