Когато приключех с работата и забавленията за деня, се връщах в имението и вечерях заедно с Бенджамин в нашия облицован с тъмна дъбова ламперия салон, украсен със знамена и гоблени, както и с грамадни дървени щитове, носещи гербовете на Даунби и Шалот, измислени и изрисувани лично от мен. Разбира се, винаги когато се прибирах, ме обхващаше лека тревога. В крайна сметка двамата с господаря ми може и да се наслаждавахме на спокойствието си, но Лондон не беше кой знае колко далече и Уолси никога не ни забравяше. Решеше ли, че му трябваме, кардиналът винаги изпращаше за нас онова странно създание — зловещия доктор Агрипа в неговите неизменни черни одежди.
Споменавал съм добрия доктор и преди. Той беше човек на Уолси; магьосник, за когото старостта и смъртта, сякаш не съществуваха. Сега да не си помислите, че умът вече ми изневерява? Нищо подобно! Да, вярно е, че Агрипа, със своето ангелски кротко лице и бездушни очи, живееше в сянката на Уолси, но същевременно съм срещал хора, които са готови да се закълнат, че докторът е бил заедно с Ричард III по време на битката при Бозуърт11. Според същите тези старци тъкмо Агрипа бил посъветвал жестокия крал да предприеме ужасната атака, заради която Ричард затънал в онова блато и изгубил живота, короната и кралството си. Самият аз вече отдавна прехвърлих деветдесетте си години, но въпреки това все още се случва в имението Бърфъм да дойде някой, който да ми каже, че е срещнал доктора сред тъмнозелените вирджински гори край Джеймстаун12, из огрените от слънце улици на Константинопол и дори сред ледената пустош на Московия. И всички повтарят все едно и също — неизменно облеченият в черно Агрипа не изглеждал и с ден по-стар, отколкото през онези кървави времена, когато на английския престол седеше Хенри VIII.
Е, в крайна сметка докторът щеше да дойде, но във вечерите, в които заварвах конюшнята празна, а господарят ми да ме чака в салона сам, от гърдите ми се изтръгваше въздишка на невероятно облекчение. В тези случаи двамата си хапвахме спокойно и аз се заслушвах в бъбренето на Бенджамин за неговото училище, като същевременно не изпусках от поглед младата и закръглена слугиня, която ни поднасяше храната и току завираше пищното си деколте в лицето ми.
О, да, признавам си, че животът в имението ни можеше да се сравнява единствено с живота в рая, но от друга страна, във всеки рай си има и по някоя змия. В крайна сметка, нашата се появи под формата на една добре охранена матрона на име Изабела Попълтън. Та мистрес Попълтън и противните й синове живееха от другата страна на долината и не можеха да се помирят с благосъстоянието на господаря ми. Синовете бяха въздух под налягане, но майката беше същинска усойница, облечена в пола. Обзалагам се, че ако ухапеше някоя пепелянка, горкото влечуго щеше да умре от отравяне. Езикът на мистрес Попълтън беше толкова остър, че спокойно можеше да се ползва за подрязване на храсти, и се движеше така бързо, че вероятно беше в състояние да отхвърли много повече пръст за единица време от който и да е гробокопач. О, да, езикът на любезната ни съседка беше като добре наточен меч и тя с всички сили се стараеше да не го оставя да ръждяса. Тъкмо затова я наричах „Голямата уста“.
Проблемите ни започнаха в една неделна сутрин, когато с Бенджамин си тръгвахме от литургия. Двамата тъкмо бяхме излезли от църквата и вървяхме към покритата порта на двора, когато видяхме мистрес Попълтън да стои между надгробните паметници, заобиколена от тълпа клюкари, които попиваха всяка нейна дума. Когато се изравнихме с тях, разговорите изведнъж секнаха, но студените и изпълнени с омраза очи на Изабела се впиха в господаря ми. Аз мълчаливо й показах среден пръст. Кучката не беше ходила в Италия, така че не знаеше точното значение на жеста, но въпреки това мисля, че се досети какво е посланието. Все едно, злобата, изписана по лицето на мистрес Попълтън, доста ме стресна, така че аз се опитах да поговоря с господаря си, но той поклати глава и отказа да ме изслуша. И така, аз се запътих към кръчмата „Белият елен“ в селото — след неделната служба всички клюкари се събираха там, за да направят съседите си на пух и прах. Когато влязох в салона, неколцината младежи, които седяха в ъгъла, вдигнаха поглед и се захилиха в шепите си. Единият от тях беше Едмънд Попълтън — най-големият син на Голямата уста.
— На какво се смеете? — попитах аз.
Съдържателят на кръчмата — мил човечец, който ми поднесе чаша с ейл и един месен пай — ме погледна тъжно и поклати глава. Шегаджиите продължиха да си шушукат, така че аз си изпих ейла, хапнах и се върнах в имението.
11
Предпоследната битка от Войната на розите, спечелена от рода Ланкастър, чийто предводител, Хенри Тюдор, става първия крал от династията на Тюдорите. Противникът му, Ричард III, бива убит, с което пък се слага край на династията на Плантагенетите. Битката се е състояла през 1485 г., т.е. повече от 20 години преди Уолси изобщо да се появи на политическата сцена. (Всъщност тогава бъдещият кардинал и първи министър на Хенри VIII е бил едва на 12 години.) — Б.пр.