(А, виждам, че малкият ми капелан отново е спрял да пише. В момента, в който споменах името на Миранда, кръглото му като питка лице доби объркан вид. Оттогава дребосъкът му неден все се върти върху дебелия си задник и току потупва тлъстия си нос с перото си за писане. Явно тази мижитурка си е спомнила портрета в тайната ми стая, както и писмата, които пазя из разни ковчежета, и сега ми дава да разбера, че е така. Сигурен съм, че мога да отгатна въпросите, които му се въртят в главата. „Но нали Миранда ти е била съпруга? Първата ти съпруга? Виждал съм портрета й!“ Малкият ми капелан накланя главицата си на една страна и вперва в мен черните си очички. „Обясни! Обясни!“ — настоява той, докато тумбестото му телце се тресе от любопитство. Е, малката курешка ще трябва да почака, за да разбере как тази жена, тази така дълбоко обичана от господаря ми жена, в крайна сметка стана моя съпруга. Както се казва в Библията: „Време има за всяка работа под небето“34, а за тази още е рано, така че — стига за любовта!)
На следващата сутрин станахме рано и отпочиналите ни коне бързо ни върнаха в града. Докато прекосявахме Лондонския мост, Пелтър предположи, че шпионите му може вече да са научили нещо за Куиксилвър, и ни попита дали не искаме да го придружим до общината. Бенджамин, който, разбира се, беше готов на всичко, за да прекара още малко време с Миранда, веднага се съгласи. Влюбените гълъбчета бяха започнали да си говорят още на тръгване от кръчмата и независимо че вече едва си проправяхме път през оживените и смрадливи лондонски улички, явно нямаха намерение да спрат. Възползвайки се от хубавото време и от утихването на потната треска, търговците бяха разпънали сергиите си и с цяло гърло хвалеха стоката си. Изобщо градът се беше върнал към живота, така че из входовете на уличките и по праговете на кръчмите се тълпеше каква ли не измет, а от канавките се носеше обичайната смрад. Аз се огледах наоколо, попивайки познатите гледки и миризми, и изведнъж ми стана безпощадно ясно, че Куиксилвър не може да не се е върнал в естествената си среда — престъпния свят на Лондон. Когато стигнахме до общината, Пелтър слезе от коня си и ни каза да го изчакаме отвън. Аз, естествено, веднага се възползвах от отсъствието му, за да пофлиртувам с Миранда, но опитите ми бяха напълно безполезни, пък и помощник-шерифът почти веднага се върна, последван от някакъв як съдебен пристав.
— Можем да оставим конете тук — заяви той. — Хората ми са открили Куиксилвър!
Да чуя тази новина беше такова щастие за мен, че на устните ми тутакси разцъфна усмивка, сърцето ми подскочи от радост, а кръвта в жилите ми запя! Въобще перспективата да видя стария си приятел и да го хвана за врата, така ме сгря, че за известно време дори забравих за разочарованието си от безразличието на Миранда. През цялото време, докато вървяхме към Чартърхаус, не спирах да си представям какво ще му сторя. „Кои нокти да му изтръгна първо — питах се, — тези от пръстите на ръцете или тези от пръстите на краката?“ Междувременно Пелтър нареди на Миранда да се прибира вкъщи, но, разбира се, тя не се подчини. Не че възрази на баща си, о, не — прелестната девойка просто се усмихна, примигна с удивителните си очи и — като много други жени — се престори, че не го е чула. Помощник-шерифът я изгледа сърдито, но в отговор получи само една ослепителна усмивка, така че Миранда продължи с нас.
Докато напредвахме, съдебният пристав шепнешком ни обясни, че според слуховете, носещи се сред мошениците и престъпниците Куиксилвър се подвизавал в някаква малка къщичка на Бийч Лейн между Ред Крос Стрийт и Уайт Крос Стрийт, точно срещу кръчмата „Рамзи“.
— Мошеникът твърди, че е открил лек срещу потната треска — промърмори съдебният пристав, — и търговията му върви по мед и масло.
— Естествено — кимнах аз. — Сега, след като проклетата болест вече я няма, нищо чудно дори да си припише заслугите за прогонването й. Ти обаче не си говорил лично с него, нали?