Всъщност се оказа, че няма кой знае какво за гледане, но после се намеси старият Шалот. О, да, едно от големите предимства на това да си мошеник е, че лесно можеш да откриваш скривалищата на другите мошеници. Е, съдебните пристави бяха намерили разни книги с рецепти за приготвяне на лекарства, еликсири и дори един наръчник по черна магия, но нищо, което да докаже, че Куиксилвър действително е бил Грийн или че е имал пръст в някакви зловещи събития, случили се в Тауър. Но когато аз се появих, това бързо се промени. Разбирате ли, хората винаги крият нещата си на едно и също място и освен това по някаква незнайна причина си въобразяват, че спалните им са най-безопасното място на света. (Между другото, малкият ми капелан също смята така. О, да, много добре знам, че проклетникът е местил грамадното ми легло с балдахин! За негово съжаление обаче, там няма нищо! С течение на годините се научих никога да не крия нещата си в спалнята.)
Куиксилвър обаче не беше такъв късметлия. Въпреки че неговата спалня вече беше претършувана, аз отидох малко по-надалеч и отместих леглото му встрани. После се проснах по очи и без да обръщам внимание на кикота на съдебните пристави, заопипвах пода за някоя разхлабена дъска. Е, такава нямаше, така че прехвърлих вниманието си върху самото легло. Лицевата дъска и колоните изглеждаха солидни, но отзад на дюшека открих таен джоб. Бръкнах в него и извадих от там пачка документи. Господарят ми веднага нареди на останалите да излязат от стаята, а после отнесе книжата до прозореца, за да ги разгледа. Веленът беше пожълтял от старост, а мастилото беше избледняло. Един от документите беше любовно писмо до Грийн, вероятно от някоя отдавна мъртва любовница. Друг представляваше договор между Робърт Бракънбъри, управител на Тауър, и Едуард Грийн, дворцов служител, от януари 1484 година. Третият документ беше много по-вълнуващ — карта на Тауър или поне на стените му, на която бяха отбелязани всички врати и портички. Бенджамин я разгледа и видимо се развълнува.
— Виж, Роджър! В стената до кулата Флинт има малка вратичка, за която съм сигурен, че не присъстваше на картата на Спърдж — той нави документа и обяви: — Е, нямаме повече работа тук.
След тези думи господарят ми повика Пелтър, каза му, че си тръгваме, и почти ме изблъска от къщата. После двамата се забързахме към Ийст Уотъргейт, откъдето наехме една малка лодка, която да ни върне в Тауър. Щом се озовахме в крепостта, Бенджамин тутакси свика съвет в стаята на управителя, на който бяха поканени Кембъл, Веч, Спърдж, Малоу и палачите. Когато се събрахме, господарят ми поиска чертежа на Спърдж и го разстла върху масата до избледнялата карта, която бяхме намерили под постелята на Куиксилвър.
— Разгледай ги! — нареди му Бенджамин.
Спърдж се наведе над масата и се вгледа в двата документа.
— Откъде взе тази карта? — попита той.
— Няма значение откъде съм я взел! — отвърна Бенджамин. — Кажи ми, мастър Спърдж — виждаш ли разлика?
За известно време в стаята настана тишина. Никой не смееше да възрази — изражението на Бенджамин и резките му реплики изведнъж напомниха на присъстващите, че той е кралски пълномощник и че трябва да му се подчиняват. И така, Спърдж извади очила от някаква кадифена кесия и помагайки си с пръст, заразглежда двете карти. От време на време той вдигаше поглед и тревожно се взираше в господаря ми, който седеше точно срещу него.
— Напълно идентични са — промърмори накрая Спърдж. — Освен…
— Освен какво? — озъби му се Бенджамин.
— На твоята карта, близо до кулата Флинт, е отбелязана някаква малка вратичка, която не съм виждал никога преди — той притеснено погледна управителя. — Нямаше я и на картите, които заварих, когато постъпих на служба.
В отговор Кембъл само поклати глава. Бенджамин обаче прекрати всякакви обсъждания и ни поведе към моравата в средата на крепостта. Голямо търсене падна, но накрая все пак открихме вратичката, скрита зад високата трева и храстите, които растяха покрай стената от двете страни на кулата Флинт. Малката вратичка се намираше в долната част на стената и беше не по-висока от три стъпки. И така, Бенджамин се пресегна и без никакво усилие я отвори, при което пред погледа ни се разкри зеленикавата тиня, покрила леко полюшващите се води на крепостния ров.
— Вратата явно се използва — рече господарят ми. — Пантите и ключалката са добре смазани, за да не вдигат шум — той приклекна и се взря през рова. — Ако пък се разровим сред тръстиките на отсрещния бряг, съм сигурен, че ще намерим малка лодка, с която човек би могъл да прекоси рова в тъмнината.