— О, това изобщо не би било трудна задача! — намеси се Веч. — Тъй като не сме знаели, че тук има вход, който трябва да се пази, горе на стената има съвсем малко стражи.
— Освен това вратата не се вижда от другата страна — обади се Снейкрут.
Ние го изгледахме с очакване.
— Какво да ви кажа — заекна той. — Често отскачам до другия бряг с разни момичета, но така и не съм я виждал.
Останалите в един глас се съгласиха. Бенджамин ги изслуша, а после отвори вратата и се промуши през нея. След известно време от другата страна се чу почукване и ние пуснахме господаря ми обратно при нас. Наметката му беше цялата покрита с кал и тиня, но пък на лицето му грееше широка усмивка.
— Ако минете през вратата — рече той, — ще откриете, че покрай калния бряг от тази страна на Тауър растат високи треви и храсти. Всъщност нещата са доста прости: след като човекът, който ползва вратата, влезе или излезе, той придърпва растителността отгоре, така че от отсрещната страна на крепостния ров се вижда само стена, обрасла с трева и храсти. Същото важи и за тази страна — Бенджамин се изправи и отупа калта от дрехите си. — Филип Алардайс беше началник на склада, нали така? — попита той.
Управителят, към когото беше отправен въпросът, бързо кимна.
— И кой го нае за тази работа? — продължи с въпросите господарят ми.
— Защо? — попита на свой ред Кембъл.
— Защото, сър Едуард, Алардайс, който е постъпил на служба в Тауър, всъщност е бил Робърт Сакър!
— Е, мастър Даунби, аз го наех — изпелтечи Кембъл. — Мислех, че е този, за когото се представя.
— Но защо нае точно него?
Лицето на управителя грейна в усмивка.
— Защото ми го препоръча не друг, ами твоят скъп чичо, кардинал Томас Уолси!
Глава тринайсета
Да ви призная, не си спомням много случаи, в които Бенджамин е губил ума и дума, но в онзи момент и двамата бяхме напълно сащисани. Известно време господарят ми просто стоеше срещу Кембъл със зяпнала уста, а после тръгна обратно през двора. Аз го последвах, а след малко към нас се присъедини и управителят.
— Казах ви самата истина — заяви Кембъл. — А сега ще е най-добре всички да дойдете с мен.
И така, ние последвахме управителя обратно в покоите му. Там Бенджамин се отпусна в един стол край грамадната овална маса, а Кембъл се разрови из разни ковчежета и сандъци. Не след дълго — все така развълнувани от разкритието, което беше направил господарят ми — в стаята влязоха Веч, Спърдж, Малоу и останалите палачи.
— Никога нямаше да се досетя — прошепна ми Веч. — Алардайс беше приятен човек, но предпочиташе да стои сам.
— Почти не говореше с нас — заяви Малоу. — Мастър Даунби, сигурен ли си? Филип Алардайс и Робърт Сакър са били един и същи човек?
Бенджамин кимна, без да откъсва очи от Кембъл.
Най-накрая управителят нададе победоносен вик и се върна на масата заедно с някакъв малък свитък. После хвърли документа на господаря ми и го подкани да го прочете. И така, Бенджамин разви парчето пергамент, при което пред очите ни се появиха подписът и печатът на великия кардинал.
От Томас Уолси, кардинал, архиепископ и лорд-канцлер, до верния му служител сър Едуард Кембъл, управител на Тауър…
По-нататък в писмото скъпият чичо на господаря ми препоръчваше Филип Алардайс, началник на склада в замъка Дувър, да постъпи на същата служба в Тауър. Писмото беше подпечатано преди осем месеца от личния секретар на Уолси.
— Истинско е — заяви Бенджамин.
— Но ако този Сакър може да изфабрикува писмо от Едуард V, защо да не може да го направи и от името на кардинала? — извика Веч.
Господарят ми поклати глава и потупа писмото.
— Познавам подписа на чичо си — той погледна към Кембъл, който тъкмо се настаняваше начело на масата. — Значи този Алардайс пристигна преди осем месеца, така ли?
— Да, точно след Богоявление. Аз обаче не можах да го посрещна, тъй като за коледните празници бях отишъл в провинцията.
— На кого тогава е било представено това писмо? — попита Бенджамин.
— На мен, сър — отвърна Веч. — Аз съм заместник-управителят. Така или иначе, не видях нищо нередно в писмото — гладкото му лице придоби тревожно изражение. — Откъде можех да знам? — той извиси глас. — Онзи човек дойде в Тауър и ми представи писмо от негово превъзходителство кардинала и още куп документи. Спомням си всичко много добре. И така, аз приех писмото и му осигурих квартира — Веч вдигна рамене. — Във всяко отношение Алардайс си беше Алардайс — тих, трудолюбив и умел служител.