— В такъв случай, Роджър, ще те попитам пак — какво би направил ти на мястото на съучастника му?
Аз замълчах, взирайки се в светлината, която нахлуваше през тесните прозорци.
— При него нещата стоят по-различно — рекох накрая. — Докато маската, скриваща злодеянията му, не бъде смъкната, той ще бъде в безопасност. Ние от своя страна още се лутаме в тъмното. Ти също го осъзнаваш, нали, господарю? В крайна сметка, засега не сме открили нито едно доказателство срещу хората, които оставихме в стаята на Кембъл.
— Е? — продължи да упорства Бенджамин. — Къде е слабото място?
— Ами може да се натъкнем на нещо — аз се усмихнах. — А може и да хванем Сакър!
— Да отидем малко по-далеч, Роджър — заяви Бенджамин. — Представи си, че този мистериозен съучастник смята, че Сакър повече го затруднява, отколкото му помага, и че трябва да бъде убит. Сакър обаче е много опасен човек. Е, как би постъпил ти в тази ситуация?
— Вероятно щях да му определя среща, но не в града, а на някое закътано място около Тауър; може би някъде из дивата пустош малко по-нагоре покрай реката.
— Точно така, Роджър, и тази среща ще се състои още тази вечер — Бенджамин тихичко изруга. — Не трябваше да разкривам онзи таен вход пред всички — той си взе плаща. — Хайде, да вървим!
Щом двамата с господаря ми излязохме от кулата Уейкфийлд, той реши, че ще е най-добре първо да се видим с Рагуза. И така, ние се запътихме към лечебницата, където намерихме старицата просната върху постелка от грубо зебло. Първата ми мисъл беше, че е умряла, но после Бенджамин приклекна до нея и сбърчвайки нос от миризмата на ейл, леко я плесна по лицето. Рагуза просто примлясна с устни, стенейки тихичко в съня си. Аз опипах ръцете й и установих, че са ледено студени, а пръстите й — вкочанени и извити като ноктите на граблива птица.
— Така си и мислех — промърмори Бенджамин. — Рагуза не би могла да премери пулса на никого — той се изправи, клатейки глава. — Все още смятам, че е Спърдж — отбеляза господарят ми разсеяно. — Той е знаел за онзи таен вход и го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв труп и да измами старата жена.
И така, ние оставихме Рагуза да се валя пияна в постелята си и се спуснахме до кея, откъдето наехме лодка, която да ни откара малко по-нагоре по реката. Какво да ви кажа, много пъти съм ходил за зелен хайвер и този път не беше по-различно. Но всичко по реда си. Та двамата лодкари, които наехме, бяха изключително неотзивчиви и шумно запротестираха, когато узнаха мястото, на което искахме да отидем. Не че нямаха основание — северният бряг на Темза, западно от Тауър, е пуст и усамотен, растителността, която го огражда, е гъста и висока, а единственият звук, който се чува наоколо, са крясъците на многото птици, които гнездят и се хранят там. Като видя накъде отиват работите, Бенджамин даде на лодкарите още една монета, а после им нареди да престанат да мърморят и да гребат близо до брега. Те се подчиниха и залегнаха над веслата си. Не след дълго шумът и миризмите на града останаха далеч зад нас и наоколо настана пълна тишина. Накрая стигнахме до някакъв паянтов пристан и Бенджамин накара лодкарите да ни оставят на него. После двамата слязохме на сушата, изкатерихме се по брега и се взряхме през гъсталаците. На все по-слабата светлина се различаваха единствено няколко стопанства, а тук-там и някоя горичка.
— Сбъркахме, господарю — прошепнах аз. — Тук няма никого.
Бенджамин потупа ножницата, в която беше затъкната камата му.
— Убиецът от Тауър ще нанесе своя удар, сигурен съм — заяви той. — Но няма да го направи в града; не може да си позволи да бъде видян. Независимо дали е Спърдж, или някой от палачите, той просто трябва да запуши устата на Сакър. Мислех си, че ще го стори тук…
— Нима смяташ, че Сакър би проявил такава глупост? — попитах аз. — Не, не, нашият злодей е много по-умен, така че със сигурност би осъзнал колко опасно е да дойде на подобно място — аз посочих към пущинака наоколо. — Дори някой беден работник не би дошъл да нощува тук!
— Господ да ни е на помощ, Роджър! — извика внезапно Бенджамин. — Направих ужасна грешка! — той ме задърпа за ръкава към пристана, а когато стигнахме дотам — едва не ме хвърли в лодката. — Забравих за работниците в Тауър, а Сакър може да е един от тях!
Върнахме се в крепостта точно по залез-слънце, когато работниците вече прибираха инструментите си в прокъсаните си брезентови торби, крещейки и шегувайки се един с друг. Бенджамин бързо прекоси двора и настоя да се види с майстора, с когото беше разговарял и преди. Човекът беше целия покрит със ситен бял прах и почти не се различаваше от останалите. Отначало той не прояви особено желание да остане и бършейки сухите си устни с опакото на ръката си, простена: