След тези думи Бенджамин се завъртя на токовете си и прекоси двора, който вече се беше напълнил със слуги от кухнята, тежко въоръжени войници и дори коняри от конюшнята. Някои от тях потъркваха сънени очи, а други мърмореха, че са били откъснати от задълженията си. Господарят ми се изкачи до средата на стълбището, което водеше към кулата, и плясвайки с ръце, им направи знак да се приближат. После отвори кесията си и извади оттам една монета от чисто злато. Това моментално му спечели вниманието на всички присъстващи.
— Чисто злато! — извика той. — Една крона от чисто злато за онзи, който ми намери мъжа, когото търся!
— Кой е той? — попита Веч.
— Вече е труп — отвърна Бенджамин.
— Къде може да е този труп? — обади се някакъв войник.
— Навсякъде — заяви господарят ми. — Не знам как изглежда, нито пък как е облечен, но знам, че е труп на наскоро убит мъж. Ще дам тази златна крона на човека, който го открие. Освен това — той извиси глас — всички, които помагат, ще получат по един шилинг от негово превъзходителство кардинала, както и една голяма бъчва с вино, за да отпразнуват успеха си!
Едно ще ви кажа — ако в онзи момент Кембъл или Веч се бяха опитали да възпрат хората от гарнизона, сигурно щеше да избухне бунт. И така, всички други дейности в Тауър бяха преустановени и дори старицата Рагуза, която вече се беше посъвзела от пиянството си, се появи олюлявайки се отнякъде, за да се присъедини към търсенето.
След известно време дневната светлина започна да отстъпва място на мрака и наоколо бяха запалени факли, но въпреки това всички продължаваха да изпълняват задачата. В един момент Кембъл и помощниците му не издържаха и пуфтейки от досада, се върнаха по стаите си. С падането на нощта един войник, който не се беше погнусил да претърси някаква купчина с боклук, най-после откри онова, което търсехме — труп на мъж със стрела от арбалет, забита в гърлото. Тялото беше скрито сред отпадъците, а отгоре му беше посипана тор и гниеща слама от конюшнята. И така, Бенджамин поздрави войника, подаде му обещаното злато и разпредели дребните монети между останалите. После нареди трупът да бъде изнесен на поляната и да бъде измит с вода от кладенеца. Накрая двамата приклекнахме от двете му страни, без да обръщаме внимание на тълпата, която вече се струпваше около нас.
— Робърт Сакър! — възкликна господарят ми. — Знаех си, че е той.
Той докосна дълбокия белег, който съвсем ясно се виждаше през мократа и сплъстена брада. Аз пък се взрях в силното и умно лице на злодея, който така ни беше разигравал приживе. После посочих към прахта по ръцете му.
— Предположението ти е било вярно, господарю. Сакър явно е работил на стената.
— Аз го видях! — провикна се някой, а после пред тълпата излезе някакъв коняр. — Видях го на скелето! Но защо му е притрябвало на някого да убива бедния работник?
Аз се вгледах в стрелата, която беше пробила гърлото на Сакър — от едната страна на грамадната дупка стърчеше снопче пера, а от другата — заострен връх. Кръвта, изтекла от раната, вече беше засъхнала и се беше спекла около яката на плътната му туника.
— Убит е поне преди няколко часа — прошепна Бенджамин. — Вероятно са му видели сметката по-рано днес, след като той се е погрижил за доктор Куиксилвър. Извадихме късмет — добави той. — Сигурен съм, че ако не бяхме организирали това издирване, трупът скоро щеше да изчезне през онази тайна вратичка. Рагуза! — извика господарят ми.
Старата вещица се заклатушка към нас, проправяйки си път между зяпачите. После Бенджамин й прошепна нещо на ухото, при което тя приклекна до трупа.
— Той е — промърмори Рагуза. — Алардайс. Но той умря от потната треска!
— Сигурна ли си? — попитах аз.
Старицата се обърна към мен и злостно ми се озъби.
— Не съм тъпа, момко, само малко пияна — изграчи тя. — Много добре си спомням този белег на брадичката му!
— А след като умря, ти ли го уви в савана?
— Да, аз. Увих го и го оставих. После стражите дойдоха да приберат тялото му.
Рагуза обърса слюнката, която се беше стекла от устата й, и се шмугна обратно в тълпата, мърморейки си под нос и клатейки глава. Бенджамин раздаде още малко монети и нареди трупът на Сакър да бъде отнесен в помещението, където държаха покойниците, преди да ги погребат. После двамата се прибрахме в стаята си в кулата Уейкфийлд, където господарят ми остана загледан през прозореца за доста дълго време. Ако му зададях въпрос, той само поклащаше глава и се връщаше към мислите си. Трябва да сме прекарали така поне час. Междувременно аз легнах на леглото си и разсеяно се зачудих кой може да е злодеят и с какви доказателства разполагаме.