— Роки… — прекъсна го Шугърман.
Шиър погледна към него, сетне към Кей, изчерви се още повече и се усмихна.
— Ще си държа езика — засмя се тя.
— Моля ви, не го разгласявайте — обърна се Шугърман към нея и Джак. — Работата е още съвсем сурова.
— Звучи вълнуващо — заяви Джак. — И съвсем в унисон с предишната ти книга.
— Да. Идеята ме завладя напълно. Сега минавам кратък курс по японски. Другата седмица заминавам да разглеждам фабрики и да интервюирам производители и дизайнери.
— Чист късмет — заобяснява Шугърман. — Мисълта ми хрумна сутринта, а вечерта го видях в нощния блок на телевизията — съвършения автор на подобна книга. Виж ти, и Джони е тук. — Докосна рамото на Шиър. — Роки, ти тръгвай. Ще те настигна долу.
Шиър я погледна.
— Карате ли колело?
— Да, но нямам.
— И аз. Автобусът го прегази. Но в парка при лодките дават под наем. Да ви се обадя ли, като се върна?
— Разбира се. Желая ви плодотворно пътуване.
— Благодаря. — Изчервеното му лице сияеше.
Сбогува се с Джак и откуцука.
Шугърман се наведе над рамото й.
— Невероятно чувствителен и проницателен човек. Прави изключителни асоциации. Чела ли си „Червей в ябълката“?
— Не, но бих искала.
— Ще ти я изпратя още днес следобед. Между другото, той пожела да го представя, ако това те интересува. Четирийсет и три годишен, разведен и безкрайно почтен. Само не мисли, че нямаше да ти се обадя, ако той не беше настоял. Винаги се радвам, когато те виждам, и съм щастлив, че се запознах с теб, Джак. Поздравявам те. За всичко.
Обърна се и се запъти към по-хубавите маси. Тя се усмихна след него и помаха на Джони, който й отвърна.
— Откъде-накъде „Роки“ — зачуди се Джак, докато режеше телешкото.
— Във всеки случай звучи по-добре от Хюбърт.
Обърна се и загледа през рамо как зад изпъстреното със златни нишки стъкло бежовият гръб на Шиър бавно изчезва надолу по стълбите, близо до левия парапет.
Малко по малко се скри от очите й.
Занесе мерките на прозорците в хола и спалнята на щанда за пердета в „Блумингдейл“ и си поръча бяла коприна за хола и кретон на зелени и бели райета за спалнята. На път към отделението за модерни мебели забеляза страшно стилна възглавничка за острене на котешки нокти — кафяв корк върху огромна хромирана поставка. Само в „Блумингдейл“…
Отиде в клуб „Вертикал“ и хвърли доста пот над пресата за крака, дъската за корем и гиричките. Повъртя и педалите на медицинския велосипед.
Като излезе от асансьора, чу мяукането на Фелис и видя, че вестибюлът е пълен с неимоверно количество претъпкани куфари от розова кожа, които преграждаха достъпа до апартамента й и подпираха отворената врата на двайсет А, където отвъд антрето, в кухня — огледално отражение на нейната, млада жена, облечена с бяло палто, викаше в слушалката: „Не! Точно това искам да кажа!“ Щом я съзря, вдигна ръка и разпери пръсти, на всеки от които се кипреше по един пръстен. Изобрази въздишка, вдигна поглед към небето, погледна Кей и сви съжалително рамене. Излъчваше великолепието на манекенка — стройна, малко над двайсетгодишна, с шлем от права руса коса. Наскоро беше видяла бялото палто с колан на корицата на „Elle“.
— Майната ти — отряза тя с дрезгав алт и затвори със замах телефона. — Ей сега ще ги махна. — Приближи към вратата, отвори я по-широко и премести с коляно един куфар, за да я подпре. — Съжалявам, бедничкият ви котарак ще откачи. Сигурно досега не е надушвал Индия. — Посочи розовите куфари. — Кога се нанесохте?
— Преди седмица — отвърна Кей и се отдръпна настрани към вратата за стълбището.
— Пуснете го — рече В. Трависейно с усмивка. — Нека дойде, и аз обичам котараци.
— Той е тя. — Сложи на земята дипломатическото си куфарче и плика на „Блумингдейл“, премести един куфар и отключи.
Фелис изхвръкна навън, хвърли се като мълния към куфарите и започна да души.
— Каква сладурана! Много обичам рижавките. Как се казва?
— Фелис.
— Хубаво име. „Фелис…“ Моето е Вайда Трависейно.
— Вашето също е хубаво.
— Благодаря — засмя се тя. — Измислих го сама.
— Аз пък се казвам Кей Норис.
— Не е лошо.
— Дело е на родителите ми. — Вдигна омаяната от Индия Фелис.