— Здравей, Едгар. — Изключи двата големи монитора, без да спира да говори. — Как си?
— Горе-долу. А ти?
— Добре съм.
— Изпратих ти отчета за септември. Мисля, че ако прецениш правилно поведението на пазара, ще останеш доволен. По въпроса за сградата казах на Мийлс да поговори още веднъж с Дмитри за фоайето.
— Посъветвай го да опита на руски. Онова парче мрамор още е там. Тоест онези две парчета.
— Сигурен съм, че новият мрамор е поръчан. Ще проверя и ще ти се обадя. Госпожа Макевой е намерила кандидатка за двайсет Б. Казах ли ти, че е свободен?
— Да.
— Името й е Кей Норис. Трийсет и девет годишна, разведена. Главен редактор в издателство „Дайадъм“, вероятно тиха и кротка. Персоналната справка и препоръките й са отлични. Госпожа Макевой твърди, че е привлекателна. Има котка.
— Кей име ли е или инициал?
— Име.
— Кей Норис.
— Да.
Докато я въвеждаше в компютъра рече:
— Звучи идеално. Предупреди Мийлс да вземе мерки всички да я обграждат с особено внимание.
— Добре. Засега няма друго…
— Тогава не те задържам.
Затвори телефона. Подчерта името: КЕЙ НОРИС. На трийсет и девет години. Изглеждаше по-млада.
Теа Маршъл умря на четирийсет. Въздъхна.
Включи големите монитори — първият в хола, вторият — в спалнята й, точно както в понеделник сутринта. Спалнята блестеше от ярките слънчеви лъчи, които струяха през оголения прозорец. Намали яркостта. Увеличи я малко в хола. Втренчи се в двете празни стаи на мониторите близнаци, без да сваля ръце от пулта за управление. Изображенията се разгърнаха като огромни, синьо-бели, леко потрепващи криле.
В четвъртък вечерта се обади на Алекс и му каза да дойде да си прибере книгите.
— За Бога, Кей, знам, че ставам досаден, но сега, в началото на семестъра, моментът е съвсем неподходящ. Ще трябва да ги задържиш още няколко месеца.
— Съжалявам, но не мога. Следващата седмица се изнасям. Или ще си ги вземеш, или ще ги оставя отвън. Бог знае защо, загубих интерес към средновековната архитектура.
Не беше чул за разрива й с Джеф. В гласа му прозвуча неподправено съчувствие.
— Добре, че се изнасяш. Чудесна идея. Ще започнеш всичко начисто. Намери ли нещо подходящо?
Разказа му.
— И е на предпоследния етаж. От хола се вижда Ийст Ривър, а от спалнята — част от Сентръл Парк. Светлината просто блика. Кварталът е хубав, с добре поддържани ниски стари къщи, а музеят „Купър-Хюит“ е на съседната улица.
— Медисън… тринайсет… нула нула… — Прозвучаха замислените нотки, с които винаги я оборваше. — Не е ли един стъклен и доста… тесен небостъргач?
Пое дъх и отговори:
— Да.
— Кей, миналата зима там асансьорът премаза човек. Не помниш ли? Домоуправителят. Сградата е построена само преди няколко години, а вече е известна с три-четири смъртни случая. Тогава си помислих: „Жалко, че в номера й има тринайсет, това само подхранва суеверията.“ Така започваха и новините по телевизията: „Тринайсет нула нула е нещастният номер на Медисън Авеню“, или нещо подобно. Разбира се, ти си…
— Алекс — прекъсна го тя, — знам всичко това. Защо смяташ, че съм суеверна? И защо непременно трябва за всичко да ти давам обяснения?
— Тъкмо това исках да кажа и аз. Разбира се, че не си суеверна, но все пак реших, че трябва да знаеш, ако още не си чула.
— Книгите, Алекс — натърти тя.
Договориха се да мине да ги опакова в неделя следобед и да си ги вземе през седмицата. Пожелаха си довиждане и затвориха телефона.
Вечният покровител. Не, не и не.
Естествено, злополуката с домоуправителя си беше чиста трагедия, но не правеше апартамента по-малко хубав. Нямаше да допусне Алекс и някакъв скапан телевизионен говорител да я вкиснат. Три-четири смъртни случая за повече от три години не бяха нещо изключително. По два апартамента на етаж — общо четирийсет. В повечето вероятно живееха по двама души — значи около шейсет-седемдесет човека. Без да се броят напусналите и персоналът.
Фелис се отърка о глезена й. Вдигна я, гушна я на рамото си и поглади пухкавата рижа козина.
— Фелис, миличка, да знаеш само каква изненада те чака! Цял нов свят. Бедничката, няма да можеш да си играеш с хлебарките. Поне така се надявам. Човек никога не знае.
Глава втора
Мъж, облечен със светлосиньо сако, избърза пред нея, протегна ръка към вратата от матово стъкло, натисна я с рамо и я задържа отворена. Тя носеше един върху друг два плоски кашона с ценни чупливи джунджурии, а портиерът в момента настаняваше някакъв човек в таксито, от което беше слязла, тъй че изпита признателност. Усмихна се и благодари, докато минаваше край опънатата му ръка. Беше млад, синеок и хубав.