— Не, благодаря. Аз съм на водка с тоник. — Поклати чашата и ледът изтрака. Пийна една глътка.
Тя хапна сладолед, загледана в него.
— Празнуваме ли нещо?
— Не знам. — Наблюдаваше я. — Трябва ми още време за мислене. Ще ти кажа сутринта.
Тя гребна в кофичката.
— Не е ли глупаво да губим такава хубава нощ… — Погледна го и хапна.
Той се усмихна и рече:
— Не я губим. Ще поговорим сутринта.
Погледна го.
— Обичам те. И да не направиш някоя глупост.
— Ти също.
Сутринта поиска още време.
— Не виждам за какво ти е.
— Взе още мисля, че ме баламосваш, затова ми е.
— Не е вярно. — Лежеше по гръб, втренчена в полилея, и си играеше с телефонната жица, проточена между гърдите й.
— Толкова повече трябва да ми се довериш. Само до довечера. Тогава ще ти донеса Фелис. Здрава и читава. Обещавам ти. Трябва да обсъдя с адвоката си някои неща, а не мога да се свържа. Заминал е за Вейл, Колорадо.
— Но аз имам да пазарувам.
— Утре. И без това вали голям сняг. Никой не излиза.
— Искам да се обадя на Рокси, на Уенди…
— Внимавай какво ще говориш.
— Не искам да ме подслушваш!
— Тогава почакай до утре!
Тя затвори телефона и седна. Направи гримаса на полилея и му се изплези.
Стана и отиде до прозореца. Дръпна шнура с две ръце.
Стоеше права, със скръстени ръце, загледана в бялата виелица, белия парк, очертания с бяло заострен покрив, белите градини.
В празния перваз, на който стоеше единствено телескопът.
— Ало? Господин Йейл? Казвам се Пит Хендърсън. Приятел съм на Кей Норис, поканени сме у вас следващия петък…
— А, да — рече Сам на първи монитор, изправен до масата в хола, притиснал слушалката в бузата си. — Говорили сме си в асансьора.
— Точно така. Аз живея в тринайсет А. Знаете ли защо се обаждам? Снощи случайно разбрах, че днес е рожденият ден на Кей.
— Тъй ли?
— Приятелката й Рокси и аз организираме малко празненство-изненада. — Наблюдаваше я на втори монитор как чисти спалнята с прахосмукачка. — Довечера в девет. У тях. Искам да кажа, у Кей. Ще бъдем само десетина души. Знам, че ще се зарадва, ако дойдете и вие…
— С удоволствие. Благодаря.
— В апартамент двайсет Б. И бихте ли дошли колкото може по-навреме? Организацията ни е малко сложна.
— Ще дойда на секундата.
— Благодаря. Ще се видим довечера.
— Благодаря и аз. Ще ми бъде приятно да поговоря за нещо, различно от времето.
— Прав сте. — Усмихна се. — Двайсет Б, в девет.
Затвориха телефона.
Пое дъх.
Погали Фелис, която спеше в скута му.
Наблюдаваше как Сам отново вдига слушалката.
Чу сигнала.
— Здравей, Джери. Обажда се Сам. Оказа се, че няма да успея да дойда. Надявам се, че това не обърква нещата. Милт може да ме замести. И умната.
Затвори телефона. Приближи се до прозореца.
Загледа се в голям снегорин, който бучеше по булеварда и заспиваше с купища сняг паркираните отсреща коли. Мила изненада за собствениците им.
Помъчи се да измисли какъв подарък да й купи. Нещо не прекалено скъпо или интимно, но да показва интелигентност и проникновение, далеч надхвърлящи всички възможности на младия Пит Хендърсън в тази област.
Откъде ли му беше познато това име?
Разбира се… Хендърсън се казваше съпругът на Теа. А синът и дали не беше Питър? Да…
Все пак Питър Хендърсън беше често срещано име…
И възрастта май съвпадаше. А по цвета на очите и косите си беше точно копие на Джон Хендърсън…
Какво странно съвпадение. Синът на Теа… Естествено, падаше си по жени, които приличаха на нея. Кей — много, Наоми Сингър — не толкова…
Дали бе възможно? И знаеше ли Кей? Пит Хендърсън ли й беше казал за банските костюми и летните дрехи?
Щеше да я пита довечера, след като изненадата й от празненството попреминеше.
Глава дванайсета
Стоеше до масичката за кафе и гледаше в полилея.
— Това е вече прекалено. — Говореше на преобърнатото си отражение, облечено в джинси, маратонки и виненочервено поло. — Осем и половина е. Получих клаустрофобия. Хайде да излезем и да хапнем нещо. Не си прави труда да се обаждаш, просто вземи…
В същия момент чу, че вратата се отключва, стресна се и се обърна. Влезе той с Фелис, която се оглеждаше и мяукаше в ръцете му.