Николай Райнов
Кулата с мишки
Полска приказка
Имало едно време един лош цар. Той живеел в дворец, съграден край езеро, голямо като море. Малко по-нататък от двореца се простирал столичният град. По бреговете на езерото растяла гъста борова гора.
Отвъд широкия двор на царския дворец се издигала висока осмоъгълна кула. Там отивал често царят да гледа града и гората. Веднъж, както седял в кулата, при него влязла царицата. И тя била като мъжа си, зла и скъперница, а по хитрина никой не можел да се мери с нея.
— Ти гледаш царството си, царю — рекла тя на мъжа си, — ала не виждаш каква голяма опасност го заплашва.
— Опасност ли? — рекъл царят. — Ако говориш за нашите неприятели, аз ще ти кажа, че съм намислил да издигна здрава и висока крепост. Тя ще пази царството ни от всякакви врагове.
— За други врагове говоря аз — казала царицата. — Ти имаш дванадесет братя. Между вас, тринадесеттях князе, баща ти е разделил някога царството си. Твоите братя мислят само за едно: как да грабнат и разделят помежду си земите ти.
— Тъй ли? Но какво да направя тогава?
— Трябва да се отървеш от братята си и да станеш цар на цялото царство. Тогава никакви врагове не ще смеят да те нападнат.
— Лесно се казва такова нещо, само че мъчно се извършва — рекъл царят.
Тогава царицата се навела над него и му пришепнала:
— Иди при вещицата в гората! Тя знае всички средства. Тя ще ти помогне.
— Ще ида довечера — казал царят.
И сърцето му затупкало от радост, че ще стане владетел на голямо царство — най-голямото в света.
Никой не чул тоя разговор между царя и царицата. Те били на върха на кулата — в най-горната стая. Ни придворни, ни слуги не смеели да влизат там.
Но додето царят и царицата си говорели как да завладеят широката земя, един паяк се спуснал от потона й чул всичко. После се издигнал отново по своята жица и се изгубил, без да го види някой. Па и да го види — какво от това? Какво може да направи един паяк на тоя силен цар?
Щом се мръкнало, царят тръгнал с най-верния си слуга към гората, дето живеела магьосницата. По пътя слугата разказвал на своя господар какви лоши личби бил видял.
— Не беше сега време да идваме тук — рекъл той. — Когато излязох тая заран, соколът, който ми бе кацнал на ръката, отлетя, без да съм му дал знак, и не се върна вече. Когато влязох в двореца, една голяма ваза се счупи, без да съм се допрял до нея. А старата слугиня, моя стрина, ми каза след това, че всичките й пчели избягали от кошерите си. Това става втори път през живота й. Първият път пчелите избягали в оня страшен ден, когато реката и езерото бяха се разлели, та наводниха околността. Сума градове заляха те и хиляди хора потопиха, ако си спомняш. Лоши личби, господарю! Лоши личби!
Но царят продължавал да върви през старите гробища, без да каже дума. А слугата продължавал:
— На пладне видях да се показват от езерото удавници. Телата им бяха бели и дълги, златните им коси плуваха във водата, а ръцете им се протягаха към мене, сякаш искат да ми кажат: „Зло чака двореца, старче! Кажи на царя да бъде предпазлив!“
— Я млъкни: стига си разправял глупости! — рекъл царят ядосано. — Аз не вярвам в суеверия.
Те стигнали до средата на гората. По слабата светлина, която мъждукала през листовината, познали къде е хижата на вещицата. Като излезли на една полянка, видели голям дъб. В дънера му се опирала землянката, покрита със слама и клони. Излаяло куче, но един прегракнал глас го спрял.
— Ти стой тука — заповядал царят на слугата, — а аз ще вляза. Почакай ме, додето се върна!
И като пристъпил две-три крачки към хижата, извикал:
— Бабо Яго, отвори ми! Аз съм.
— Ти ли си? Че кой си ти? — обадила се бабата отвътре.
— Царят. Отвори ми, стара вещице!
На вратата се показала бабата. Тя била грозна, с прошарена коса, с криви зъби и сбръчкано лице.
— И цар да си, за мене си толкова голям, колкото и всеки друг. Ей сега мога да те превърна на кон и да ти се яхна на гърба. Ще те препусна и ще отида при сестрите си, които играят хоро хей там, навръх планината.
— Стига си се хвалила — казал царят, като й подал няколко жълтици.
— Не се хвали пък ти с парите си! — казала вещицата. — Аз правя зло само защото ми е приятно, а не за пари. Нали и ти си дошъл при мене, за да ти помогна да направиш някому зло?
— Да — отвърнал царят.
— Кажи ми тогава какво искаш! Да пратя някому болест ли? Кажи, кому?
— Не е това, което искам от тебе. Нещо по-важно.
— Да пратя на народа градушка и град ли? И това мога да сторя, стига да поискаш.
— И сега не позна. Нещо повече искам аз от тебе.
— Значи, ти искаш да убиеш някого, а? Отгатнах ли най-сетне?