— Да, но не едного, а дванадесет души.
Бабата влязла в хижата и вмъкнала вътре царя.
— Кажи ми сега, кои би желал да изчезнат?
— Моите дванадесет братя. Искам цялото царство да стане мое.
— Бива — рекла вещицата — Аз имам една страшна отрова, която пазя за много важни случаи. Ще ти я дам. Тя ще ти свърши работа.
И бабата извадила от един ковчег мехурче, пълно с черна течност. Царят оставил на ковчега кесията си, пълна с жълтици.
— Не трябваше да ми даваш пари — казала вещицата. — Аз ще си получа наградата отдругаде. Ала и ти ще си получиш наградата: бъди сигурен!
И тя почнала да се смее с дрезгавия си глас.
Когато излязъл от хижата, царят повикал слугата, но такъв силен вятър се вдигнал, че гласът му не се чул. Царят трябвало да се спре и да почака, докато утихне бурята. Тогава от хралупата на едно голямо дърво се раздал гласът на слугата:
— Страшна нощ, господарю! Додето ти беше вътре, непрестанно духаше. Като че ли всички дяволи са се събрали тук, на това проклето място. Да се махаме по-скоро!
И те с бързи крачки се отдалечили. Няколко деня подир туй царят се престорил на тежко болен и пратил да повикат братята му.
— Кажете им — рекъл, — че умирам. Искам да поделя между тях царството си.
Пратениците отишли, но дълго не се връщали да донесат отговор.
Един ден, когато царят седял в стаята си, дошли стражите да му кажат, че някакви двама пътници чужденци го молят да ги прибере да се подслонят. Той заповядал да ги изпъдят, както бил свикнал да прави в такива случаи.
Пътниците тръгнали да обикалят по околните къщи, дето живеели придворните на царя. Напразно чукали те по вратите на богатските къщи: никой им не отварял. И придворните били жестоки като своя господар.
Единият пътник рекъл на другаря си:
— Напразно ни хвалеха голямото гостоприемство на тая страна. Изглежда, че тукашните изселници са скъперници и злосърдечни.
— Не се знае — казал другият. — Струва ми се, че гостоприемство не бива да се търси в дворците, а другаде. Виждаш ли оная хижа хей там, на отвъдния бряг на езерото? Да отидем там. Къщицата изглежда бедна, но може в нея да живеят хора — по-добри от тия богаташи. Да видим.
Отишли. Още отдалече се видяло, че в хижата живеят хора, свикнали на ред и чистота. Около къщицата растели високи липи. Край хижата имало градинка с хубави цветя. Пред вратата седяла жена и плетяла.
Като съгледала пътниците, че вървят право към хижата, тя станала и ги посрещнала. Те били и двамата високи, с дълги вълнени дрехи, препасани с въжени пояси. Носели сандали с дървени подметки, обути на бос крак. Държели дълги закривени тояги. По една торба на рамото — това било всичко, което имали.
Единият пътник рекъл усмихнато на домакинята:
— Може ли, добра жено, да си отпочинем у вас? Горещо е, ние сме уморени, а пътят ни е доста дълъг.
— Заповядайте, скъпи гости — казала жената.
От хижата излезли домакинът и неговият син да посрещнат гостите.
— Драго ще ни бъде, ако останете у нас през тоя ден — казал любезно мъжът. — Ние не сме богати, ала ще ви угостим с каквото е дал Господ. Имаме хляб, мед и медовина. Днес у нас е семеен празник: момчето ни навърши седем години. По тоя случай сме поканили и съседите да ни дойдат на гости.
Влизайки вкъщи, пътниците казали:
— Мир и обилие да има в тая къща.
И седнали на трапезата. Сложили им да се нахранят. Като похапнали, гостите се заприказвали с домакина. Единият от тях — по-старият — го запитал:
— Искаш ли да станеш цар?
Мъжът отвърнал усмихнато:
— Право да ви кажа, не съм никога и мислил за такава работа. Но ми се струва, че тя ще да е доста тежка. Па и не е за мене. Де се е чуло и видяло орач да носи корона?
— Както и да е, ти ще я носиш един ден.
— Че как ще стане това? Аз не съм от царски род. Царе стават ония, които са от царски род.
— Ти ще станеш цар и мнозина от твоите потомци ще управляват тази голяма земя след тебе.
Домакинът навел глава. Тия пътници му се видели някакви чудотворци, преоблечени на прости странници, и той повярвал в думите им.
След това взели да пристигат — по двама, по трима — съседите с жените и децата си. В оная земя хижите били разпръснати — надалеко една от друга. При все това надошли много хора — три пъти повече, отколкото очаквали домакините. Храната и питието почнали да се привършват.
Жената извикала мъжа си настрана и му рекла:
— Какво да правим сега? Сложих на трапезата последния хляб, последната паница с месо и последното гърне е медовина. Нищо вече нямаме, а хора идват. Гладни ли да ги оставим? Толкова път са били, докато стигнат дотук.
Чул тия думи старият пътник. Станал, отишъл при жената и й казал: