— Братя мои — рекъл домакинът. — Добре сте дошли. Не зная как да ви се отблагодаря за високата чест, която ми направихте, като се съгласихте да дойдете на последното угощение, което уреждам. Дано вашата братска обич ме придружава по непознатия път към оня свят.
Царете били жалостиви. Без да подозират нищо зло, те се трогнали от тия думи. Някои дори се просълзили.
— Прости ни — казал един от тях, — че понякога сме били може би несправедливи към тебе, братко. Сега виждаме, че сме сбъркали. Няма на тоя свят нищо по-добро от братска обич.
Друг от братята рекъл:
— Ние сме синове на три майки, ала на един баща. С това може да се обясни, защо сме се карали понякога. Но пък не бива братя да живеят постоянно в свади. Много ти благодарим, че ни свика да се придобрим с тебе.
— Заповядайте на трапезата — казала царицата, която мълчала дотогава. — Седнете — да ядем и да пием. Всичко зло между вас трябва да бъде занапред забравено. Като братя се обичайте и като братя изпратете своя умиращ брат.
Тя дала знак на слугите да почнат да поднасят. Ястията били кое от кое по-вкусни. Скоро в чертога се вдигнала весела глъчка. Почнали да се смеят, да си подхвърлят закачки. Някои дори започнали да пеят: весело им било на душата.
Дълго траяло угощението.
По едно време царят направил знак, че иска да говори.
Всички млъкнали.
А той казал със сподавен глас, както говори отслабнал от болест човек:
— Братя, нека в името на братската обич, която ни е събрала, пийнем от стогодишната медовина. Вие знаете, че нашият баща ми е оставил в избата на тоя замък няколко бъчви с медовина, напълнени още от неговия баща. Виното е старо. То е сладко и силно. То може да ни опие, но затова пък ще развърже езиците ни и всеки от нас ще каже какво му е на сърцето. Виночерпецо, вземи голямата златна чаша и я напълни догоре!
Приближил се същият слуга, който придружавал царя до хижата на вещицата. Той вдигнал една голяма стомна и почнал да налива медовина в широката златна чаша. Виното било тъмночервено и гъсто. Пенело се.
Царят вдигнал чашата и я доближил до устните си. Всички го видели, че пие с удоволствие. Никой не се почудил, че той пие бавно: нали е болен и ръката му трепери?
Когато царят предал чашата на съседа си, тя била до половина празна. Всъщност слугата я бил налял само до половината, а царят се престорил, че пие. В медовината била изляна отровата, приготвена от вещицата.
Чашата обиколила всички. От време на време слугата я допълвал от стомната, дето имало медовина с отрова. Когато всички пийнали — и пийнали доста, завъртели им се главите. Станало им много весело. Приискало им се да пеят. Отворили си устата, но от гърлата им не излязъл никакъв звук. Всички се били сковали като трупове. Седели и не можели да се помръднат. Гледали се един другиго и не можели да се познаят. Лицата им били посинели. И ето, че — един по един — те почнали да падат: кой на трапезата, кой под нея. Никой не успял да издаде звук.
В чертога царяло смъртно мълчание. Никой не смеел да се помръдне. Слугите, поразени от ужас, стояли като вкаменени. А от чертога, дето пирували придворните, се носели весели викове, смях и песни. Чували се и отдалечените звукове на музиката.
Царят станал.
— Никой да не влиза тук! — заповядал той. — Заключете всички врати!
Заповедта била изпълнена.
— Сега отворете вратите, които водят към езерото!
Отворили ги.
— Изнесете тия трупове и ги хвърлете във водата!
Слугите изпълнили и тая заповед, па излезли.
В стаята останали само царят и жена му. Те се спогледали, без да си кажат дума. Най-сетне онова, което били намислили, се сбъднало. Но защо не са весели? Защо сърцата им тежат в гърдите като камъни? Не е ли вече тяхна голямата земя, обширната земя, безкрайната земя?
Те мълчат и се гледат. Времето минава бавно, много бавно минава то. Смолата пращи във факлите. Маслото трещи в малките глинени светилници, като че ли някоя невидима ръка му долива вода.
Няма ли да се върнат най-сетне слугите?
Царят извиква.
Никой не му се обажда.
Извиква втори път: страх го е да бъде насаме с тая жена, която го е подучила да изтрови братята си.
Но и тоя път не идва никой.
Царят пада на леглото: зле му е, свят му се вие, тежко му е на сърцето.
Ала ето, че се зачуват бързи, изплашени стъпки. Влиза верният слуга — оня, който е поднесъл на царете отровната медовина. Лицето му е сгърчено от ужас.
— Бягай, господарю! Бягай и ти, царице! Народът се е разбунтувал. Изплашените слуги са разказали всичко. Идат, идат — те са мнозина. Те са хиляди. Искат да ви накажат. Искат да ви убият. Искат да изгорят замъка. Бягайте! Аз ще заключа след вас. Ще скрия дирите ви. Ще залъжа народа, докато избягате.