Царят се разтреперва, сякаш е трескав.
— Къде да бягам? — вика той изплашено.
— В гората — казва царицата. — При вещицата!
— Не, не — виква слугата. — Замъкът е в обсада. Той е заобиколен отвред. Може да се избяга само към езерото.
— Тогава в кулата — казва царят. — По-скоро в кулата! Там няма да ни намери никой.
И той повлича жена си към яза, който води за кулата.
В това време чертогът се изпълва с хора. Едни носят мечове, други — вили, трети — сърпове, четвърти — къси копия. Напразно слугата се опитва да им прегради пътя към вратата, водеща за кулата.
Тълпата вика, реве, крещи.
Тя нахлува през вратата по следите на избягалите. Но вън е тъмно. Награбват факли. Вижда се язът, който съединява терасите на замъка с кулата. Белее се булото на царицата, която царят мъкне към тежката врата на кулата.
Хората се затичват подир тях, ала вратата се заключва. Тая врата е желязна: мъчно се разбива.
Тълпата се спира.
— Избягаха проклетниците! — крещи един.
— Да разбием вратата! — реве друг. Но един белобрад воин казва спокойно:
— Няма защо. Стойте. Ще заградим кулата отвсякъде. Ще ги пазим да не избягат.
— Те там и ще си умрат — добавя друг.
Тъй ще бъде най-добре. Всички насядват на брега на езерото. Запалват огньове. Почват да си приказват тихо. Така минава нощта.
На съзоряване хората виждат, че по яза пълзят към кулата мишки и плъхове. Те са с хиляди: не можеш ги преброи. Сиви, едри, гладни. Един паяк ги води: малко паяче — същото паяче, което е подслушало преди време разговора на царя и царицата.
Мишките и плъховете вървят. Би рекъл човек, че жива лава се лее към кулата. Те не се свършват. Едни навлизат в кулата през дупките на стените, а други вървят подир тях — все по-многобройни и по-бързи.
Хората си търкат очите: наяве ли е това, или насън? Отде са се взели толкова мишки и плъхове?
Три дни тълпата пазила входа на кулата. Когато най-сетне разбили голямата врата и влезли, не намерили и следа от царя и царицата.
— Мишките и плъховете са ги изяли — рекъл старият воин.
Същия ден народът се събрал да си избере цар. Не бил избран никой от царедворците, защото те всички били жестоки като своя господар. Не бил избран и никой от князете — сродници на царицата.
Народът избрал оня домакин, който бил прибрал двамата пътници и в чиято хижа било станало чудото.
Скромният човечец не знаел нищо. Намерили го и му казали, че е избран за цар. Той се съпротивил отначало: отказал. Но после му дошли на ум думите на двамата странници и се съгласил.
Когато му съобщили, че ще пратят хора да го отведат с тържество в замъка, той рекъл на народа:
— Няма да раздавам правосъдие в оня замък, дето стана най-голямото престъпление. Ще съградя замък тук, около хижата, дето ми дойдоха на гости ония двама мъже. Нека оня проклет дворец стърчи, додето го разрушат ветровете, ледът и дъждовете.
Тъй и станало. Разкошен дворец се издигнал около скромната хижа, дето ястието и питието продължавали да се умножават, за да има за всички гладни и жадни.
А старата кула, която народът нарекъл „Кулата с мишки“, стърчала още дълго край езерото. Водата навлякла пясък около нея. Дърветата порасли — високи и клонести. Цяла гора се издигнала след време там. Дървесата заграждали отвсякъде кулата.
Хората не отивали на това проклето място, дето царят бил отровил братята си.
Един ден паднала гръмотевица и срутила „Кулата с мишки“.