Йън Ървайн
Кулата върху разлома
„Иронията на историята е неумолима“
ПЪРВА ЧАСТ
1. Бездомното дете
Голямата зала тъмнееше. Заревото на опожарения град не проникваше през плюшените завеси. Виковете, писъците, звънтенето на оръжия нагоре по склона… бяха само далечна гълчава. Никой в залата не бе в съзнание. Вятърът блъскаше разбитата врата, пантите скрибуцаха, сякаш зовяха мъртвите да се надигнат. Но повалените участници в Големия събор оставаха безмълвни.
Часовете се изнизваха. В мрака едни мъж бродеше из виденията си. Сънуваше, че му е отнето величието и лежи безчувствен, докато армията на неговия смъртен враг нахлува през портите на Туркад. „Стани! — виеше насън. — Само ти можеш да спасиш града.“ Но все не се събуждаше.
Тропотът на маршируващи отряди отекваше във виденията му — те го издирваха! От гърлото му се изтръгна разтърсващ стон, който разпали мъглата в съзнанието му. Мъжът се опомни и мигом се подпря да седне в тъмата. Сърцето му са разтуптя. Къде ли беше? Едва си припомняше името си, изпитваше единствено нарастващ ужас, докато ръцете му шареха наоколо. Докосваше неща, които не успяваше да назове. Не намираше думата и за най-нищожната дреболия.
Недалеч се разнесе тръбен зов на рог. Мъжът са поддаде на паниката, впи нокти в пода и се подпря на длани и колене. Затътри се из залата като рак с омекнали крайници, препъваше се в тела и накрая блъсна главата си в крака на маса. Нещо се пропука под тежестта му, назъбени краища се забиха в кожата на дланта. Вдигна пред очите си извити стъклени парчета и усети струйката кръв, плъзнала към лакътя му. Надуши миризмата на разлято по пода масло, протегна ръка слепешком и напипа лампата. Изтръпналите му пръсти щракнаха огнивото поне десетина пъти, преди да се запали фитилът. Мъжът се олюляваше насам-натам между наредените скамейки и накрая се свлече до висока жена, просната на пода като съборена статуя. Жълтата светлина озари дълги ръце и крака, тъмна коса, гладка и мургава като шоколад кожа. Очите й бяха отворени, устните — влажни, но жената не издаде нито звук, не показа с нищо, че го е видяла.
С треперещи ръце той поднесе лампата към очите й. Никаква реакция. Сега пламъкът осветяваше добре и него — слабоват, не особено висок мъж с трудна за определяне възраст, сини очи и оредяваща рошава коса. Дълбоки бръчки прорязваха бледата му кожа, рехавата брадица провисваше.
Имаше лице на съкрушен човек.
— Талия! — подвикна той измъчено. — Смили се над мен, събуди се!
Поклащаше се на пети, смазан от безмерната беда. Потрепери и пак се наведе над жената. Обви с окървавените си ръце главата й и се опита да възстанови насила прекъснатите връзки в мозъка й. Така изчерпваше остатъците от силата си и дишането му звучеше като болезнено пъшкане.
В собствената му глава тропотът загърмя и прогони всякакви мисли. Затвори очи, обаче видението изпъкна още по-ярко — воини напираха редица след редица. А умът на онзи, който имаше власт над тях, умът на неговия враг беше студен и непреклонен като машина.
— Талия! — кресна мъжът. — Помогни ми! Игър идва да се разправи с мен.
Зениците й, свили се до черни точици, се разшириха внезапно и тя осъзна кой е пред нея.
— Мендарк… — прошепна жената.
Той я прегърна, по ресниците му натежаха сълзи. Двамата се изправиха тромаво, люшнаха се заедно. Талия за миг подбели очи, залата около нея се кривна мудно. Мендарк я подхвана и я задържа да не падне.
— Какво стана? — попита тя. — Нищичко не помня.
Той вдигна лампата по-високо. В залата цареше хаос: прекатурени маси и скамейки, счупени лампи, книжа и хора, разпилени като сламки.
— Тенсор оскверни Събора — мрачно процеди Мендарк.
— Събора ли?
Талия упорито търкаше челото си, все едно се надяваше така да опресни паметта си.
— Поисках свикването на Голям събор — обясни й той, — за да отнемем Огледалото от узурпатора Тилан и да върнем свободата на Каран.
— Не помня — завъртя глава тя.
— Игър е някъде наблизо. Долавям омразата му.
Талия не се усъмни. Мендарк притежаваше усета. Щом казваше, значи знаеше. Тя приклекна и се подпря неуверено на пода.
— Тенсор насочи срещу Съвета поразяваща съзнанието мощ — продължи Мендарк. — Заклинанието беше страшно.
— Предал ли ни е? — прошепна Талия.
— Да. Взе Огледалото и избяга. Но за какво ли му е то? Много съм уплашен, Талия.
— Пак ми е зле! — Жената се строполи на близкия стол. — Ох, главата ми ще се пръсне!
— И моята, но трябва да се махнем оттук.