Талия последва указанията на Блустард за мястото и човека, както и за точните думи, които да му каже. Не забрави и подкупа — сребърен тар. Мъжът я поведе по уличките. Талия даде на жената, при която я заведе, още един тар. Онази я позяпа с оцъклените си очи, кимна, стрелна с поглед мъжа и тръгна пред нея из лабиринта. Талия предположи, че мъжът е отишъл право при Скаурси да го предупреди.
Наложи се да изтърпи същото още няколко пъти. Накрая влезе в каменна постройка, качи се до шестия етаж, мина по коридор и попадна в просторна стая без никаква украса, но разделена с паравани. По стените бяха избили влажни петна. Нямаше прозорци, въздухът беше задимен. Пуснаха я зад поредния параван в по-широк кът с килими на пода. По средата се мъдреше голямо легло с копринен балдахин на позлатени колони. И по разпраната тук-там коприна имаше петна. На леглото се изтягаше човекът, с когото дойде да говори.
Той беше тлъст и блед, с учудващо хилави ръце и крака. Присвиваше тънките си устни. „Ако имаше още четири крайника, наистина щеше да е истински паяк“ — каза си Талия. Всъщност не беше дебел, а подпухнал от някаква болест. Лъскавите му очички я наблюдаваха втренчено.
— Талия бел Сун! Дясната ръка на Мендарк. Добре дошла. Ела по-напред да те огледам. Аз съм Скаурси.
Говореше тихо и със съскане, но личеше колко лесно гласът му ще натежи от отрова, ако някой го засегне. Помръдна тънката си като пръчка ръка и един слуга дойде да вземе наметалото й. Тя отметна назад буйната си черна коса, пристъпи към него и му подаде ръка. Скаурси се нацупи и тя спря навреме.
— Не пипам никого. О, ти дори си по-прекрасна, отколкото те описват. И се биеш много умело без оръжия, както чувам. Моля те да не се обиждаш, но не ме доближавай. — Гласът му предрезгавя и той се задави в пристъп на кашлица, която не спря дълго. Накрая изграчи: — Това е краят на Магистрите в Туркад, не мислиш ли? Всички трябва да се приспособяваме към новите времена.
— Положението е тежко — кимна Талия.
— Но ти не си дошла да обсъждаме войната. С какво бих могъл да услужа на Магистъра? Правилно ли съм разбрал, че издирваш някого?
— Едно бездомно момиче. Името й е Лилис. Упътва из града пристигащите на източните кейове.
Скаурси махна с ръка на чакащ заповеди помощник.
— Научи какво става с това дете.
Помощникът се поклони и излезе на бегом.
— А за какво ти е тя?
— Снощи е видяла нещо.
— Видяла е нещо…
За миг клепачите му се спуснаха, той се взря в ръцете си.
Талия се досещаше за какво мисли. Може би и Игър ще е готов да плати за това „нещо“. И то повече от Мендарк. Дали в такива времена не е по-изгодно да направи услуга на завоевателя? За Мендарк май нямаше никаква надежда. Но пък той беше Магистър от незапомнени времена и трудно някой би се мерил по лукавство с него. А за Игър всички говореха, че налагал законност, че държал на почтеността. Току-виж, се окаже неизгоден клиент.
Помощникът се върна, поклони се и зачака. Скаурси го погледна.
— Хлапето, което излезе от цитаделата вчера преди зазоряване — избълва мъжът.
— Аха! Онази, която отведе Съвета на безопасно място след Големия събор. Цената току-що се вдигна.
— Къде е тя? И каква е цената?
— Цената… За това ще се пазарим. Ах! — примлясна той и пак се вторачи в нея с блеснали очи.
„Опитва се да определи в каква нужда сме изпаднали. Знае, че ни остава малко време. Цената ще бъде нечувана.“
— Моята цена е сто златни тела.
Още по-стъписващо, отколкото допускаше. Огромно богатство. Тя обаче не позволи и мускул по лицето й да трепне.
— Сто! С толкова пари мога да плащам на стотина доносници цяла година. Не само нейните очи са били отворени снощи.
— Да, истината казваш. Но и сто доносници няма да ти кажат онова, което искаш да научиш днес.
— Десет тела — решително изрече Талия — и я искам веднага. Къде е тя?
— Не е далеч. Втълпявахме й какви задължения има. Може би ще стигнем до компромис. Петдесет тела.
Талия присви очи. От думите му в стомаха й натежа студена буца.
— Двадесет тела, стига да е невредима. Иначе нямам полза от нея.
— Ще почакаме малко. Седни на онзи стол. Да ти предложа нещо за хапване и пийване?
Повика с жест един прислужник, но Талия поклати глава.
— Ще постоя, благодаря.
Леко се премести, за да не я издебне някой в гръб. Двама телохранители се облягаха уж отпуснато до вратата, но не я изпускаха от поглед.
— Както желаеш.